Джоан Рос
Едно лято (21)

21

Макар да беше преживяла някои наистина напрегнати моменти в кариерата си — например, когато веднъж един булмастиф просто тръсна огромната си задница на верандата и отказа да влезе в клиниката, докато не го примами с храна, Чарити се чувстваше необичайно изнервена.

— Все пак е само една вечеря — за кой ли път си повтори тя, докато втриваше лосион по кожата си, след като взе дълъг душ, за да отмие миризмата на ветеринарни препарати и кучета, а после пръсна малко парфюм от същата серия.

Е, да, сигурно заради това си сложи от този адски скъп парфюм, нали, обади се тъничко гласче в главата й. Който преди не беше използвала изобщо, освен на сватбата на Кели.

Парфюмът беше коледен подарък от баща й, който, също като майка й, имаше вкус към всичко луксозно. Едно качество, която явно я беше подминало при разпределението на гените. Даже това, че името на парфюма беше написано със златен прашец върху флакона, й беше предостатъчно, за да го отдели „за специални случаи“ от останалите си дезодоранти.

Това беше специален случай.

Е, няма да го оставя да се изпари. Парфюмите остаряват. Просто проявяваше разум.

Хубаво де, това е лъжа. Истината беше, че дали й харесва, или не това довечера щеше да бъде истинска романтична среща. Дори пред себе си не можеше да се преструва, че го прави само заради кучето. Все пак беше успяла да намери стопани на десетки безпризорни животни, откакто пристигна в Шелтър Бей, но досега не беше излизала на вечеря с потенциалните нови собственици. Е, освен ако не се броят вечерите в дома на Дюшетови, но те й бяха приятели, така че беше различно.

Разбира се, тя беше излизала на доста срещи през годините. Опитвайки се да пресметне наум, стигна до извода, че цели седемнайсет години е излизала на „срещи“. Е, всъщност петнайсет години, като се извадят последните две, през които беше обявила пълен мораториум. Но все пак през по-голямата половина от живота си беше излизала на срещи, като се започне от първия опит на една училищна забава с Чарли МакМан, когато беше в шести клас.

Тогава защо днес се притеснява повече, отколкото тогава?

Може би защото беше загубила тренинг!

Или може би защото милият Чарли, който в момента работеше като аптекар в Рино, не можеше и да се сравнява с Гейбриъл Сейнт Джеймс. Чарли беше мил, срамежлив и абсолютно безобиден.

Точно обратното на пехотинеца, който щеше да се яви на прага й след по-малко от час. Предвид военната дисциплина, която сигурно му беше станала втора природа, очакваше той да се появи точно на секундата.

А тя вече закъсняваше, заради пълната лудница, с която завърши работният й ден: един случай с котка, която беше диагностицирала с диабет — трябваше да обясни на притеснения собственик как да инжектира инсулина, после рутинен преглед на зъбите на друга котка, който приключи с хирургично изваждане на два зъба, един лабрадор, чиято козина продължавала активно да пада даже през лятото, който се оказа засегнат от опасен сърдечен паразит. Причината кучето да пипне сериозната болест беше, че собственикът, работник в дъскорезницата, не можел да си позволи да му дава профилактичните лекарства. И накрая всичко завърши с изваждането на миниатюрен пожарен кран от стомаха на един любопитен далматинец. Тъй като операцията не беше животозастрашаваща, тя даже си позволи да се посмее заедно със собственика, когато металната количка най-сетне излезе на бял свят.

Даже и сега, като се сетеше за случката, нервите й малко се успокояваха.

Усмихваше се, когато майка й се появи на вратата.

— Нали няма да излезеш така, с опъната назад коса? — попита Аманда с очевидно неодобрение.

— На пристанището понякога доста духа — отвърна тя, докато закопчаваше сребристата шнола във вдигнатата си коса.

— Пуснатата коса е по-секси.

— Значи съм на прав път тогава. Нямам за цел да изглеждам секси.

— Е, защо тогава изобщо ще излизаш на среща?

— Не разбирам какво секси има в това косата непрекъснато да ми се лепи по червилото.

— Имаш право донякъде. — Майка й замислено пооправи собствената си перфектно оформена прическа, благодарение на която винаги изглеждаше сякаш току-що е била на фризьор. — Макар че определено би насочило погледите към хубавите ти устни.

— Не искам да насочвам погледи към устните си. Не искам да насочвам погледи към никоя част на тялото си. Ако питаш мен, най-добре да си остана у дома.

— Късно е вече — каза майка й, докато звънецът на вратата иззвъня силно от първия етаж. — Ще отида да го поканя.

По дяволите. Наистина и тя беше отвикнала да излиза на срещи, но Гейбриъл Сейнт Джеймс явно беше по-зле и от нея. Защо идваше трийсет минути по-рано?

Тя облече набързо новите дрехи, обу сандалите и потегли по стълбите надолу, където срещна майка си, която пък се качваше.

— Не е той — каза Аманда. — Във фоайето чака една жена. И доколкото разбирам от изражението й и от зачервените очи, май е сериозен проблем.

Чарити отдавна беше научила, че повечето ветеринари — и особено практикуващите в малки градчета, където няма денонощна клиника, всъщност са на повикване двайсет и четири часа в денонощието. Ето още една причина толкова да обичам работата си, каза си тя наум, докато вървеше към клиниката.

София де Лука седеше на малкото канапе във фоайето, а Розмари лежеше кротко в краката й. Лицето на София беше подпухнало, а очите й наистина бяха зачервени. Макар да не изглеждаше добре, Розмари все пак успя да я поздрави, тупайки с опашка по пода. До вратата стоеше един младеж, който Чарити разпозна като един от градинарите на София. Момчето изглеждаше така, сякаш би искало да е навсякъде другаде, но не и тук в този момент.

— Време е — каза по-възрастната жена, изправяйки се на крака. — Розмари ми каза.

На всеки, който не знае какво е истинска връзка с любимото животно, това твърдение можеше и да прозвучи глупаво. Но Чарити беше виждала подобни ситуации достатъчно пъти, за да вярва напълно, че й казват истината.

Сложи длан на ръката на София.

— Съжалявам. Едва ли това ще те успокои, но според мен постъпваш правилно.

Винаги й беше трудно да пристъпи към евтаназия на което и да било животно. Но дългосрочната прогноза за Розмари беше ужасна. Ако засилеха лекарствата и при постоянни грижи можеха да я поддържат още две-три седмици. Но страданието, както и проточилото се сбогуване, щяха да са болезнени както за кучето, така и за неговата собственичка.

— Е, не е като да не бяхме подготвени — уморено въздъхна София и за първи път, откакто Чарити се беше запознала с жизнерадостната градинарка, тя видя истинската й възраст — над седемдесетте. — Миличката правеше всичко по силите си, за да се задържи още известно време, но днес следобед, когато едва успя да си вдигне главата, осъзнах, че е време да я освободя от това мъчение. — Тя погледна към мълчаливия младеж до вратата. — За радост Бени беше останал да работи до късно, пресаждахме лавандула, и предложи ми помогне.

Чарити леко се усмихна към него.

— Благодаря ти.

— Радвам се, че го направих. — По и без това червендалестите му бузи запълзя руменина, когато осъзна как звучат тези думи. — Искам да кажа, не че се радвам, че Розмари умира. Това е ужасно. Но се радвам, че бях там да помогна.

— Знаем, скъпи — успокоително каза София. И тя намери сили да се усмихне колебливо на притесненото момче.

— Не беше нужно вие да я карате. — Чарити отдавна беше казала на София, че когато дойде времето, тя не би имала нищо против да направи домашно посещение.

— Нарочно го направихме. — Усмивката затрепери на устните й, когато се наведе да погали главата на Розмари. — Тя толкова обича да се вози отзад на каросерията, рекох си, сигурно ще иска още веднъж да минем по крайбрежния път. Даже се оживи малко, като чу чайките. — Гласът на жената се разтрепери при тези думи. — Винаги е обичала да гони чайките. Купих й един рибен деликатес от „Рачешката барака“, защото толкова го обича. Успя да хапне мъничко, но според мен повече, за да ми угоди, отколкото от апетит.

— Винаги те е обичала много.

— Всъщност тя е кучето на съпруга ми — сподели по-възрастната жена. — Аз не исках да вземаме друго куче, след като любимият ни кокер Пеги почина. Но Джо ме убеди, че къщата е прекалено тиха само с нас двамата. — Тя прокара покритата със старчески петна ръка по главата на кучето. — И беше прав. Розмари донесе толкова радост и енергия в живота ни, че не знам какво бих правила без нея, когато мъжът ми се разболя от рак.

Тя въздъхна.

— А после и тя се разболя от същото.

— Съжалявам.

— Знам. — Тя пое дълбоко дъх и изправи рамене. Очите й, в които блестяха непролетите сълзи, се спряха на Чарити. — Най-добре е да приключваме.

Чарити заведе тримата в малката градинка, после помоли Бени да постави Розмари на моравата, която още ухаеше сладко от косенето тази сутрин. Когато София седна до нея, кучката сложи глава на скута на жената.

— Ще се върна след минутка — каза тя. Искаше да им даде още една възможност да си кажат сбогом насаме.

Бени се прибра заедно с нея в сградата на клиниката, явно облекчен, че няма да присъства на тази най-трудна задача от професията.

Смъртта на кучето беше бърза, мирна и милостива и макар Чарити да знаеше, че може и да е игра на светлината, й се стори, че животът напусна очите на Розмари секунди, преди тя да постави инжекцията.

— Вече е някъде другаде — каза София почти с облекчение, въпреки мъката, изписана на лицето й. Чарити беше виждала такива смесени чувства достатъчно пъти, за да не се впечатлява.

— Сигурно хапва рибни деликатеси — каза Чарити.

— И тормози чайките — усмихна се София и в същия миг заплака.

Още преди време се бяха разбрали трупът на кучето да остане при Чарити, която да организира кремация и после да отнесе урната с праха обратно във фермата. Чарити прегърна София.

— Остани колкото искаш — каза тя.

— Благодаря ти. — Думите едва излязоха от гърлото на възрастната жена.

Чарити влезе обратно вътре и изчака.

София също влезе след малко, благодари на Чарити и си взе довиждане. Бени я изпрати до колата, а после се върна да пренесе кучето в залата, където Чарити щеше да довърши процеса. Тя можеше да го направи и сама, но разбра, че и момчето искаше да направи нещо, за да помогне на своята работодателка. И приятел.

Застанала на верандата, Чарити ги наблюдаваше как се отдалечават.

Не беше казала още на София, но винаги правеше в глина отпечатък от лапата на всяко животно, което евтаназира. Така в градината на фермата „Лавандуловия хълм“ щеше завинаги да има спомен от Розмари — на същото място, където кучето бе правило компания на София толкова много години.

Горкото животно беше изгубило много от теглото си през последните седмици. Дотолкова, че Чарити успя сама да я отнесе до фризера, където щеше да остане, докато хората от крематориума дойдат да я приберат утре.

С чувството, че носи на раменете си огромна тежест, макар да знаеше, че постъпиха правилно, тя си изми старателно ръцете и отиде в кучкарника, където свари Уини да кърми кученцата си, които сучеха доволно и с апетит.

— Ще й дадем няколко дни — каза тя, потупвайки широката глава на булдога, — може би няколко седмици. И после ще те заведа във фермата, да видим как ще мине първата ви среща.

По дяволите, съвсем беше забравила за собствената си среща с пехотинеца! Поглеждайки към зелените петна от тревата по коленете на новите си бели джинси, когато беше коленичила до София и Розмари, тя с ужас осъзна, че ще трябва да се преоблече.

— А може пък да е знак — измърмори си тя, докато пресичаше фоайето, за да се качи към апартамента си, — че тази проклета среща няма да я бъде.

— А, няма да стане. — Един мъжки глас прекъсна разсъжденията й. — Няма да се отървеш от мен толкова лесно.

И наистина, изправен пред нея — без точно да запречва пътя й нагоре, но все пак достатъчно едър, за да трябва да го заобиколи, стоеше Гейбриъл Сейнт Джеймс. Стори й се за миг, че съзря нещо — съчувствие, може би? — в тъмносивите му като дъждовна вода очи. Но също като отблясък в морските вълни този поглед сякаш изчезна и очите отново я гледаха хладно и въздържано.

— Съжалявам — изненадващото беше, че тя наистина говореше искрено, — но имах ужасно тежък ден и…

— Точно заради това е хубаво да излезеш да се поразведриш. Колкото и удобно да изглежда, сигурно си има и лоши страни, че живееш над офиса, така да се каже.

Вярно беше. Но…

— Няма да съм никак приятна компания.

— Повярвай ми, човек определено променя критерия си за добър компаньон за вечеря, след като месеци наред е ял консерви, наврян под някой скалист заслон в афганистанските планини с цяла група други пехотинци. Освен това трябва да хапнеш нещо.

— Погледни ме само как изглеждам. — Тя прокара длан по джинсите и се зачуди дали мирише на клиника и на смърт, вместо на скъпия парфюм, с който се беше напръскала по-рано. Прииска й се това да не й се струваше толкова важно.

Той наклони глава.

— Винаги ли си толкова критична към себе си?

— Не критична. Искрена съм.

— Изглеждаш страхотно. Макар и тъжна.

— Изгубих един пациент…

— И майка ти така ми каза, когато се обади.

— Обадила ти се е?

— За да обясни, че може малко да се забавиш. И че сигурно няма да ти се излиза особено.

— Виж ти. — Чарити знаеше, че майка й не е толкова повърхностна, колкото изглежда. Но и не очакваше такова дълбоко разбиране от нея.

— И точно заради това спрях при „Рачешката барака“ и взех храна, която да хапнем навън. Донесох нещо и за майка ти.

Е, това наистина беше много мило, няма как да се отрече.

— Няма да е зле да излезеш малко оттук. Да подишаш свеж въздух. Мислех да идем до плажа. Да похапнем, да поприказваме, да ти се прочисти главата.

— И да ми се поправи разбитото сърце?

— Е, това едва ли е възможно. Загубата си е загуба, няма как да промениш нещата, независимо дали става дума за човек или за животно — каза той. — Обаче свеж морски въздух, пресни раци и малко вино може да притъпят болката. Поне малко.

Изведнъж й хрумна нещо.

— Къде ти е кучето? — Боже, дано само не го беше подарил на някого! Или още по-лошо — да го е занесъл в кучешкия приют на съседния град, където след седмица щяха да го умъртвят, ако никой не го потърси.

— А, горе е, при майка ти. Предложи ми да го гледа, когато се обади. Вече го учи да дава лапа, като го примамва с пържени скариди.

Чарити не можа да се въздържи и се засмя на глас при мисълта, че префинената й майка, облечена в копринената си пижама, яде мазни пържени скариди заедно с вечерното си мартини, докато се опитва да научи бездомно ши цу да прави номера.

— Ето, виждаш ли? — Усмивката, която се появи на сякаш издяланото му от камък лице, беше още по-приятна, защото беше толкова рядка. — Вече действа. Тичай да се преоблечеш в нещо, което е удобно за плажа. Тъй като моичкият явно се справя чудесно и с майка ти, аз ще изчакам тук.

Тя се поколеба. Обмисли вариантите и разбра, че той е прав. Разходка по плажа, малко чист въздух с мирис на солена вода и борови дървета — май точно това й трябваше.

— Ей сега слизам.

Той кимна.

— Спокойно, тук съм.

За това последното Чарити нямаше никакво съмнение.