Джоан Рос
Едно лято (46)

46

Гейб не можеше да заспи. След като се обади на Чарити за последен път, за да й каже, че неговият бивш колега, който беше станал ченге на Хаваите, е успял да стигне до някакъв човек, който продал на съдията тридесет и шестфутова яхта (тази покупка очевидно е била и действителната причина за полета до Хавай), той бе лежал буден, мислейки за нейните бездънни зелени очи, за копринената кожа, за нежните тихи звуците, които издаваше, докато правят любов.

Не. Не бяха правили любов. Беше секс. Добре де, може би беше най-добрият секс, който беше правил от… изобщо в живота си… но би било грешка да му придава прекалено много важност.

Тя беше прекарала без мъж в живота си толкова дълго време. Разбира се, че отначало всичко ще е огън и пламък.

И все пак не беше просто секс. Той наистина я харесваше и макар околните да ги възприемаха като полярни противоположности, той осъзна, че всъщност между тях има повече общи неща, отколкото дори и тя самата е готова да признае.

Харесваше му да са заедно. Харесваше му да говори с нея. Харесваше му да я наблюдава как се отнася към кучетата и децата.

Той разбираше добре защо тя бе избрала това местенце. Градът беше едновременно тих и оживен по свой начин с всичките тесни връзки между тукашните хора. Едно време Гейб сигурно щеше да каже, че тази пълна липса на анонимност и свобода са нетърпими. Но виждайки всичко това сякаш през обектива на фотоапарата си, наблюдавайки отношенията на всички доброволци в лагера с окото на професионалист, на безучастен наблюдател, той осъзна, че това е начинът, по който функционира общността. По същия начин, по който хората се обединяват, за да помогнат на свой съгражданин в нужда, те се чувстват свободни да обсъждат и личния му живот. Хората, избрали да живеят тук, явно считаха това за съвсем разумен компромис.

С изненада да установи, че всъщност животът в Шелтър Бей му харесва, харесваше му времето с Чарити, децата в лагера, та дори и майка й, която беше примадона, но в крайна сметка имаше добри намерения. Въпреки всичко той щеше да напусне всичко това и всички тези хора също така, както беше напускал други градове и други хора.

Такъв беше животът му. Вашингтон го чакаше — блестящо бели фериботи, плаващи по водите на Пюджет Саунд, ледници и вековни гори. Облечените с дъждобрани жители, които си пият кафето с мляко и се наливат с чай.

После идваше Аляска — нефтени находища, още блестящи ледници, рибари. Дори и след като приключеше мисията в Хаваите, все още го чакаше големият бял свят, който можеше да обходи.

И макар заядливото гласче някъде в съзнанието му да викаше, че той може би по-скоро бяга от нещо, отколкото да тича към него, Гейб не му обърна внимание.