Джоан Рос
Едно лято (70)

70

Не бяха нужни две седмици. Нито два дни.

Два часа, след като напусна Шелтър Бей, Гейб спря на една живописна отбивка, за да снима морския фар на градчето. Повечето подобни снимки в интернет бяха направени единствено за да се отбележи незабравимата лятна ваканция. Да се запази един красив спомен.

Той беше решил да направи тази снимка по същата причина. Да има един последен спомен от Чарити Тиернан. Не че някога щеше да забрави усмивката й. Или зелените очи, гладките ръце и нежните звуци, които издаваше, докато се любят.

Щракна с апарата точно когато фарът светна в искрящо жълто.

Влезе отново в колата и забеляза плика върху предното табло. Толкова се беше унесъл в мисли за нея, преживявайки отново всеки момент, прекаран заедно, че почти бе забравил за него.

Извади джобно ножче и разряза края.

Не беше особена изненада, че в него имаше снимка. Но не беше от снимките на Джони, които Гейб беше виждал. Беше голяма фотография, на която се виждаха Чарити и той самия, направена без те да знаят преди три дни, по време на един излет на плажа. С истински талант Джони бе уловил няколко страхотни кадъра, на които Фъстъчко скача във въздуха, за да хване червено фризби, което беше в ярък контраст със синята вода, сребристия пясък и мекия мъглив оттенък на небето. Имаше и други, на които Ейнджъл прави пясъчни замъци, както и една по странен начин трогателна снимка как морето започва да отмива замъка, сякаш да покаже, че в края на краищата всичко е мимолетно.

Включително любовните връзки, помисли си Гейб, взирайки се в образа на Чарити, която се смееше, погледнала нагоре към него, докато той гледаше към нея, а в очите му се четеше толкова чувство, че беше почти болезнено да разглежда снимката.

Беше повече от желание или дори любов, които бяха също толкова очевидни. По-скоро удивление. Като смъртен човек, който по някакъв начин е открил озовала се на пясъка русалка. Русалка, която вместо морето е предпочела да остане при него и да го обича.

На тази снимка я гледам точно така, както Коул гледаше Кели, докато двамата танцуваха на сватбата си, помисли си той. В онзи кадър, който младоженците бяха избрали за корица на сватбения си албум.

— Идиот!

Всичките тези години във военните зони бяха научили Гейб, че животът е твърде кратък и наистина повечето хора умираха сами. И то много по-рано, отколкото са си мислили.

— Хайде — каза той на кучето, докато завърташе ключа в стартера. — Отиваме си у дома.

Чарити седеше в един от столовете на верандата, когато той спря пред къщата. Тя не скочи и не се затича към колата му, както правят актрисите по филмите. Но даже самият факт, че не влезе веднага в къщата и не затръшна вратата след себе, беше обнадеждаващ.

Гейб се отправи към нея, без да бърза, като мозъкът му лудо се опитваше да си спомни всички добре обмислени думи на разкаяние, които беше репетирал, докато караше обратно към града, за да си върне благоволението й.

Хубави думи беше измислил. И планът беше добър. Поне така се надяваше. Защото това беше най-важната мисия в живота му.

Но точно тогава, дяволите го взели, тя му се усмихна — и той загуби ума и дума.

— Плетеш ли?

Тя повдигна вежда, явно също толкова изненадана от встъпителните му думи, колкото и Гейб.

— Майка ми ме помоли. Плетем одеяла за децата в затруднено положение.

— Звучи добра идея — каза той, докато двете кучета весело се подгониха, все едно не са се виждали от години, а не от няколко часа.

— „Проект Линус“ е национална организация. Адел оглавява групата в Шелтър Бей.

— Браво на нея.

— Да. — Тя наклони глава. — Но ти със сигурност не се върна, за да обсъждаме плетки?

— Не. — Коленете му трепереха, все едно му предстоеше кървава битка. — Дойдох да прося и да се моля. Да пълзя гол по „Харбървю“ върху счупени стъкла и да моля за прошка, задето се държах като магаре.

— Това с пълзенето гол по счупени стъкла е идея на майка ми — каза тя. Лека усмивка заигра в ъгълчетата на тази хубава уста, която той знаеше, че ще иска да целува, даже когато и двамата са на деветдесет години. — Още тогава ми се стори малко прекалено.

— Какво ще кажеш за това? — Той падна на едно коляно пред нея. — Обичам те. Ти ме караш да повярвам, че съм по-добър човек, отколкото знам, че съм.

— По-добър, отколкото понякога си мислиш, че си — поправи го тя кротко.

Ах, да му се не види. Очите й почнаха да се насълзяват. Това хубаво ли е? Или лошо?

— Както и да е. Истината е, че когато съм с теб, аз искам да бъда такъв човек, от който ще излезе добър съпруг. Който ще бъде добър баща на Джони и Ейнджъл. И на всички други деца, които ти поискаш да имаме. Един ден — бързо добави той, за да не си помисли тя, че я притиска. Но тя беше казала, че иска голямо семейство. — Ако искаш, разбира се. Ако не…

Тя сложи пръст на устните му и го прекъсна.

— Не мога да се сетя за нищо, което бих предпочела пред това.

— Нали помниш оня филм. Когато Том Круз казва на актрисата, че тя го допълва?

Тя кимна.

— Винаги съм си мислил, че това е много превзета реплика.

— Не си само ти.

— Но истината е, че сега разбирам какво значи. — Той хвана дланта й, вплете пръсти в нейните, после ги вдигна към устните си и леко целуна ръката й. — Ти запълни една пропаст в мен, Чарити Тиернан. Която дори не знаех, че съществува. Докато не те срещнах.

— Дявол да го вземе. — Очите й заблестяха и сълзите потекоха по бузите й. — Аз никога не плача.

— Обещавам, ако само ми простиш за това, че бях най-големият идиот в света, цял живот ще правя така, че ти никога повече да не плачеш.

— Ама наистина си идиот. — Последните думи бяха наполовина смях, наполовина ридание. — Тя удари рамото му със свободната си ръка. — Това са щастливи сълзи.

Обзе го вълна на облекчение. Всичко щеше да е наред. С тях щеше да е наред. Даже нямаше да го кара да пълзи гол през счупени стъкла. Което беше готов да направи, ако трябва.

Когато тя го прегърна, Гейб успя само да помисли, че след всички тези години скитане по света, той най-сетне си е в къщи. С Чарити. У дома, където му е мястото.

По-късно същата вечер

Всички се бяха събрали на верандата с изглед към пристанището. Има ли на света по-голямо клише от семейната снимка? Вероятно не. А има ли по-хубава? Според Гейб не.

— Внимание — нареди Джони, докато нагласяше таймера на фотоапарата, който беше сложил на перилата на верандата, — никой да не мърда! — Той погледна строго към кучетата, които се бяха проснали пред столовете. — Това важи и за вас, да знаете.

Таймерът започна да тиктака и той седна обратно на стола си пред Гейб и Чарити и точно до сестра си, тъкмо навреме.

— Като кажа „три“ всички трябва да се усмихнете — каза момчето.

— Това е лесно — отговори Гейб и прегърна Чарити през раменете.

— Едно, две… три! — извика младият фотограф.

И докато фотоапаратът щракаше, запечатвайки този перфектен момент, Гейб широко се усмихна.