Джоан Рос
Едно лято (29)

29

Гейб беше по-търпелив, отколкото Чарити бе очаквала, като дори кимаше и правеше уклончиви коментари в подходящия момент, докато майка й, седнала на задната седалка, бърбореше непрестанно за пейзажа, за „хубавичкия“ град и за това как на нея й хрумнала „брилянтната“ идея да прави прически и маникюр на момичетата от лагера.

— Стоя си аз значи тази сутрин във фризьорския салон, за да ми измият и изсушат косата — обясни тя, — и изведнъж Камил, която е собственичка на салона, ми казва, че правела такива дни за разкрасяване в местния старчески дом. Тъкмо си говорехме колко по-добре се чувстват жените след такова нещо и тогава ме осени идеята! Защо да не направа същото нещо и за бедните малки момичета от приемни семейства?

— Да, много хубав план — обади се Гейб.

Точно същото нещо беше казала и Чарити, когато майка й си дойде у дома с цяла торбичка шишенца с лак за нокти. Също така, помисли си тя, сигурно ще помогне на майка й да не мисли толкова за собствените си домашни проблеми.

— Камил също ще дойде там, за да станат нещата по-бързо — каза Аманда. — Освен това ще правим и татуировки.

— Татуировки ли? — попита Чарити, явно притеснена.

— Не се тревожи, скъпа. Временни татуировки, от онези, дето се лепят. Камил ще ги купи от студиото за татуировки „Мастило“ на идване. Оказва се, че продават такива лепенки на хора, които не искат постоянни татуировки, или които искат да изпробват даден дизайн, преди да им направят истинската. Ще вземе татуировки и за момчетата, за да не се чувстват пренебрегнати. Макар че имаме един малък проблем.

Тя замълча. Въздъхна.

— Какъв проблем? — попита Чарити, както явно се очакваше от нея.

— Мислим си дали момчетата ще са особено очаровани татуировките да им се слагат от две жени на средна възраст…

Последва още една по-дълга и многозначителна пауза. Чарити прехапа устни, за да не избухне в смях.

— Знаете ли какво — провлачено заговори Гейб с онзи много секси южняшки акцент, който беше чувала в гласа му и преди. — Вече започвам да разбирам откъде дъщеря ви е наследила таланта да убеждава всичко живо в града да си вземе домашен любимец от приюта.

— Не всичко живо — поправи го Чарити. — Само хора, за които съм убедена, че са подходящи.

— Не е нужно да си вириш носа, сладурче. Просто се опитах да кажа, че си много повече дъщеря на майка си, отколкото човек би забелязал на пръв поглед.

Сладурче?

— Благодаря ти, Гейбриъл — изчурулика Аманда, преди Чарити да може да отвърне на последната реплика. — Това е толкова хубава мисъл… И така, ще го направиш ли?

Моментното раздразнение на Чарити намаля, когато той се засмя добродушно на въпроса на майка й.

— Имам ли избор?

— Гейб ще е доста зает да учи децата на фотография, мамо — каза Чарити в опит да му даде път за бягство.

— Няма проблем. — Той се усмихна на Аманда в огледалото за обратно виждане. — Звучи ми съвсем честно не само момичетата да получават татуировки. Но отказвам да правя маникюр и педикюр.

— О, не се бой, скъпи — весело отвърна майката на Чарити. — Двете с Камил ще се справим с тази част.

— Знаете ли — каза Аманда, докато Гейб мина с колата покрай редица старомодни и приветливи магазинчета, в които се продаваха продукти на местните занаятчии, както и галерии с картини на художници маринисти, — бях забравила колко е очарователен този град.

— Живописен е, дума да няма — съгласи се Гейб.

— Според Марджи Бремертън, уредничката в местния исторически музей, градът тръгнал от няколко риболовни бараки, пръснати около малка железопътна гара — каза Чарити. — Станал истински град чак в началото на 20-ти век, след като един влак дерайлирал на границата между Орегон и Калифорния и спрял движението нагоре по крайбрежието.

— Какво, всички слезли от влака и останали тук ли? — попита Герб.

Макар Чарити да знаеше, че той се шегува, беше й приятно да сподели колоритната история на градчето, в което се беше установила.

— Добро предположение. Всъщност обаче един от частните вагони на влака по случайност се оказал собственост на един роднина на Чарлз Крокър. Крокър бил един от основателите на жп компанията „Сентръл пасифик“, която станала част от първата трансконтинентална железопътна линия.

Маршрутът „Крайбрежна звезда“ от Сиатъл до Лос Анджелис, считан за един от най-живописните маршрути в страната, все още минавал през самия център на града.

Историята разказва, че той цял живот страдал от жестоко главоболие. А когато неговият прислужник му казал, че според началника на гарата местните индианци и рибари твърдели, че изворите при езерото Рейнбоу имали чудодейни лечебни сили, той го изпратил да му донесе малко от водата.

— О, да, спомням си, че Дънкан ми разказа тази история по време на лятната ваканция, която прекарахме тук — намеси се Аманда. — Десет минути след като изпил водата, болката изчезнала и човекът започнал да вижда добре.

— Достатъчно добре, за да види, че е ударил златна жила — съгласи се Чарити.

— Започнал да бутилира и продава водата — предположи Гейб.

— О, той е имал много по-големи планове от това. След като осъзнал потенциала, за една година построил разкошен хотел в покрайнините на града, използвал семейните си връзки, за да заинтересува вестникарите по крайбрежието, провел рекламна кампания, с която възхвалявал горещите извори като панацея за почти всичко, включително главоболие, подагра, женски заболявания и нервни състояния.

— За съжаление хотелът бил опожарен през 1930 г., но много от оригиналните сгради още са си на местата.

— Като твоята къща например.

— Да, тя е една от тях. Макар че сигурно си забелязал, че останалите богаташки домове са построени по-нагоре по хълма.

— Къщата на Чарити първоначално била бордей — пак се обади Аманда. — Затова я построили близо до пристанището. За да могат рибарите да посещават заведението по-лесно.

— Интересно минало — каза Гейб и дяволито се усмихна на Чарити.

— И аз така мисля — кротко се съгласи тя.

Беше спряло да вали и небето имаше цвят на патинирано сребро. Слънчевите лъчи минаваха през зеления филтър на гори от сребърна ела, местен вид иглолистни дървета и величествена дугласка ела, като хвърляха блестящи ивици светлина по асфалта. Звукът на течащата вода се чуваше навсякъде, тъй като потоци, родени от топенето на планинските ледници, се вливаха в реките, които пък ги отнасяха към океана.

Беше невъзможно да не се развълнуваш от такава красива природа. Чарити забеляза, че даже и майка й сякаш беше изпаднала в унес, наслаждавайки се на гледката.

Когато пристигнаха в лагера, децата вече се бяха събрали в главната хижа. Съдейки по бурните ръкопляскания, които прозвучаха, когато Етел я повика до микрофона, Чарити разбра, че лагерниците от миналата година вече с нетърпение чакат кучетата.

— Радвам се да ви видя отново! — заговори тя по пращящия микрофон. Фред, който беше техническата част от екипа „Фред и Етел“, скочи бързо да оправи звука, тъй като някои от децата си запушиха ушите заради оглушителния шум. — Колко от вас чакат с нетърпение най-хубавия лагер на всички времена?

Отново прозвучаха ръкопляскане и радостни викове. Оглеждайки голямата зала с дървен таван, тя видя, че доста от децата стоят безмълвни, скръстили ръце пред гърдите си. Без да се колебае, решена да оправи настроението на всички, тя продължи нататък.

— Фред и Етел ще ви разделят на екипи — обясни тя. — Имаме още няколко лагеруващи тази година, но всяка къщичка ще има най-малко по едно куче.

Чу се мърморене, но Чарити реши, че така ще накара лагеруващите да се научат да работят като екип. Точно заради това беше измислила плана, когато Етел за първи път й каза, че децата са повече. За съжаление спадът в икономиката беше довел до още повече разбити бракове и ескалация на домашното насилие, което пък беше въвело още повече деца в системата.

И макар че същите тези проблеми бяха довели още повече изоставени домашни животни в приюта, Чарити смяташе да използва само тези, които бяха преминали през щателна проверка. Както беше направила и с кучето на Гейб още първата вечер, когато то остана при нея.

— Може би сте забелязали, че доведох няколко нови хора със себе си — каза тя. — Това е майка ми, Аманда. — Като помаха на майка си, която весело й отговори, Чарити реши, че е хубаво, дето лагерници, персонал и доброволци си говореха само на първите си имена. Понеже нямаше начин всички фамилни имена на майка й да се поберат на етикетчето, което тя беше забучила на копринената си риза. — Тя ще помага на Камил, която ръководи салона за красота и спа център „Почивка“, с гримиране, прически и козметика.

Чу се ахкане от изненада. Момичетата измежду лагерничките си разменяха погледи, а лицата им светнаха като дъгата, която често блестеше над водопадите и беше дала име на езерото.

— Но вие, момчета, няма да се чувствате пренебрегнати, защото Гейб — и тя посочи към него — се съгласи да прави татуировки. — Тя вдигна ръка, за да спре рева на одобрение, който разтърси стаята. — Макар и не истински, въпреки това идеята е страхотна.

— Гейб е също така фотожурналист от американските морски пехотинци. Той ще научи всички как да правят страхотни снимки, така че да може да си тръгнете оттук със снимки за спомен от добре прекараното време на лагера. И ето най-добрата новина — ще може да вземете със себе си фотоапаратите, които ще използвате.

Това определено се хареса на всички. Чарити знаеше, че много от децата тук можеха да поберат всичките си лични вещи в калъфка за възглавница. А някои наистина го правеха. Само като гледаше изумените им изражения — сякаш Дядо Коледа изведнъж се беше озовал сред тях, — очите й се напълниха със сълзи.

— Май удари десетката днес — каза Гейб, докато Фред и Етел започнаха да разделят лагеруващите на групи.

— Не аз предизвиках това вълнение. Винаги има повече жени, отколкото мъже доброволци. Плюс това фактът, че си морски пехотинец, веднага ти вдигна акциите. Не знам как да ти благодаря.

Сивите му очи потъмняха още повече, докато обходиха лицето й с поглед, който беше по-интимен от ласка.

— Имам няколко предложения в този смисъл. След като все пак излезем на тази първа среща, която пропуснахме в „Морска мъгла“. Нали се сещаш коя. Онази, на която обеща, отношенията ни да стигнат по-далеч. — Съблазнителният южняшки провлечен говор влезе под кожата й по начин, който я накара почти да се разтрепери.

Докато стояха там, заобиколени от море от развълнувани лагерници, между тях премина като електрическа искра чувството, че вече са свързани.

Погледът на Гейб стигна до устните й и се спря там, сякаш си спомняше техния вкус. Неговата бавна и момчешка усмивка беше толкова опасна, колкото и невъзможна да й се устои.

— Разчитай на това.