Джоан Рос
Едно лято (14)

14

„Бон тан“ беше пъстро съчетание от каджунски ресторант, бар и танцова зала, каквито човек би очаквал да срещне в Луизиана. Заведението беше създадено от родителите на Коул Дюшет, а след това подновено и сега го държеше братът на Коул — Сакс.

По стените, с цвят на варен омар, и между лампите висяха нанизани красиви маски от карнавала Марди Гра, както и шарени мъниста като онези, които разхвърлят сред множеството на самия парад. Но най-хубавото нещо тук беше невероятният аромат, който те удряше в носа още от вратата.

Беше посред пладне, което не беше особено натоварено време в Шелтър Бей, и въпреки това масите бяха пълни. Двама старци, бивши рибари, ако се съди по обветрените им лица, седяха до прозореца, от който се виждаше залива, пийваха биричка и хапваха от огромна чиния алени омари. Друг мъж играеше билярд до масата в далечния край на залата.

— Аха — каза Сакс, докато Гейб се настаняваше на високото столче до бара, — значи и теб те е омаяла. — Той побутна купичка ядки към Гейб.

— За кого говориш? — попита Гейб, докато опитваше от купата нещо, което по-малкият брат на Дюшет наричаше „каджунски дяволски фъстъци“. Името беше много подходящо, защото бяха толкова люти, че очите ти се насълзяваха.

— Ветеринарката. Чарити Тиернан.

— Тук нещата бързо се разчуват.

— Това си е вярно — съгласи се Сакс. — Разбира се, паленцето на предната седалка на джипа доста ми помогна да се досетя. От обичайното ли да ти сипя?

Тъй като не беше свикнал да прекарва някъде достатъчно време, за да го питат за „обичайното“, Гейб каза:

— Каквото ти предложиш.

— Хапва ли ти се?

— Мислех да опитам сандвичите със скариди.

— Ще си оближеш пръстите. — Сакс извади бутилка от хладилника. — Северозападната бира „Дивия капитан Сиг“ върви чудесно с риба — каза той. — И ще угаси пожара на езика ти.

— Да не ми намекваш, че не мога да преглътна тия проклети фъстъци?

— Chere, може и да си морски пехотинец, но не си каджун.

Малцовата бира с плътен червен цвят влезе в гърлото му като масло и наистина успокои пламъците. Но Гейб нямаше намерение да признава това пред някакво си матросче.

— Ще задържа песа само ден-два. Докато намери някой, който да го прибере.

— А, много я бива в това — усмихна се Сакс, докато разбиваше едно яйце, пусна една скарида в яйцето, а след това я потопи в смес от царевично брашно, пшенично брашно и подправки. — Досега не съм видял някой да се опълчи на това женище, когато си навие нещо на пръста. — Докато скаридата цвърчеше в тигана, той намаза едната страна на франзелата с майонеза, а другата — с някакъв червен сос.

— Като питбул е, когато захапе — оплака се Гейб. — Какво е това нещо?

— Казва се сос „Заповядайте отново!“. — Сакс трупаше слоеве от накъсана маруля, нарязан домат и мариновани краставички върху франзелата. — Една стара семейна рецепта, която знам от моята grand-mere. Пикантното идва от лютата чушка. — Той извади златистата вече скарида от тигана, положи я върху сосовете в сандвича и добави няколко пържени картофа.

— Това е някакво изпитание за мъжественост, нали? — попита Гейб, поглеждайки подозрително чинията, която Сакс сложи пред него.

— Не. Това е най-хубавият сандвич, който си вкусвал в живота си.

И наистина ухаеше чудесно. А когато вкусовете направо експлодираха по езика му, Гейб реши, че те даже надминават аромата.

— Така е — призна той с пълна уста. — За това няма как да споря с теб.

— От соса е — ухили се до ушите Сакс. — Досега няма човек, който да не го е харесал. Даже мисля да почна да го бутилирам и да го продавам на туристите. Може да го пусна по интернет.

Той излезе иззад бара, за да даде сметката на възрастна двойка. И двамата носеха еднакви сини тениски с надпис: Аз наблюдавах китове в Шелтър Бей. Жената, която изглеждаше поне на осемдесет, се кикотеше като ученичка на нещо, което Сакс й каза. Дума да няма, човекът имаше подход към жените. А това насочи мислите на Гейб към неприятното опасение дали този чар е бил насочен и към хубавата ветеринарка, преди Сакс да се захване с шерифката.

— И така — попита той, когато Сакс се върна с банкнотите от сметката, — какво знаеш за нея?

— За коя? — Той прибра парите в старомодния касов апарат.

— Чарити Тиернан.

— Не знам много за нея.

— Познаваш ли я още от лятото, което е прекарала тук като дете?

— Не. Наистина е малко градче, но както виждаш, през лятото се пълни с всякакви хора. Освен това тя и нейния заварен брат са били богаташчета, едва ли биха се движили с момчета като Коул и мен. — Той избърса бара с кърпа. — Но светът все пак е много малък. Оказа се, че с него служихме заедно.

— Бил е от „тюлените“?

— Не, беше медик. Най-добрият, с когото съм работил. Беше направо като ходеща поликлиника. Ако някое военно звено някъде по света имаше добри медицински запаси, можеше да си сигурен, че Чафи ще успее да се докопа до тях, за да има и за нас.

— Той говореше ли за нея?

— Поне не си спомням. — Сакс вдигна въпросително тъмната си вежда. — Нещо много си се развълнувал.

Гейб сви рамене.

— Не е точно моят тип.

— Да бе. Наистина кой идиот би харесал такава стройна сладурана с крака, които почват от гърдите, със страхотни зелени очи, огромно сърце, че и умна, колкото си искаш.

— Не говорех за това как изглежда. Или дали е умна. Сърцето повече ме вълнува! Само като я погледна и в очите й разбирам, че иска брак, две-три деца и бяла дървена ограда около къщата. Какво приказвам, тя даже вече се е сдобила с оградата.

— И аз имам. — Сега беше ред на Сакс да свие рамене. — Беше си вече там, когато се преместих в къщата.

Огромна бяла къща на скалите с невероятен изглед от нея, спомни си Гейб. Беше ходил там с Коул няколко вечери преди сватбата и постояха на верандата, като пийваха бира и си спомняха разни военни истории. От онези, които не се споделят с цивилни.

— Искам да кажа — Гейб наведе гърлото на бутилката към събеседника си, — че тя не е от момичетата, с които прекарваш една нощ и после — край. — Може би най-добре беше да се върне към военното обучение и да се захване със стратегическо избягване.

— Да ти кажа, май си прав. Но от друга страна, тя е толкова читаво момиче, че ако някой мъж се интересува, хипотетично казано, то може да поиска да поостане. Да види как ще се развият нещата.

— Работя по договор. — Гейб довърши бирата. — Като приключа със снимките тук, продължавам към Вашингтон.

— Там ли смяташ да останеш?

Гейб усети накъде вървят нещата.

— Не.

— Тогава нищо няма да ти попречи да се върнеш пак тук. След като си приключил със снимките.

Сакс отнесе празната бирена бутилка и я замести с безалкохолно. Сигурно благодарение на военното си обучение, помисли Гейб, малкият брат на Коул явно имаше набито око й беше забелязал, че Гейб не пие повече от една бира.

— Освен това не обичам ангажиментите.

— Сигурно заради това си сложил кучето на предната седалка на колата.

Гейб проследи погледа на Дюшет през прозореца, където кученцето търпеливо чакаше да се завърне неговият спасител.

— Просто обещах да го гледам още ден-два. Докато намери кой да го осинови.

Гърленият смях на Сакс привлече вниманието на всички жени в ресторанта.

— Желая ти късмет!