Джоан Рос
Едно лято (50)

50

Джони стоеше на брега на езерото и снимаше с новия си фотоапарат, докато Ейнджъл пляскаше във водата, участвайки в изпита по плуване за начинаещи. Като се има предвид, че даже не знаеше как да се отпусне върху водата в началото на лагера, а миналата година се страхуваше от водата, това лято тя много се беше променила и изглежда се забавляваше страхотно.

Той се притесняваше, че майка му може да се върне, но вече бяха минали пет дни, откакто я бе видял в гората, и като че ли беше изчезнала. Което според него беше хубаво, защото ако Ейнджъл разбереше, че Кристал се е върнала, в никакъв случай нямаше да може да опази тайната.

— Сестра ти май много добре се справя — чу той зад гърба си познатия плътен глас. Беше морският пехотинец. Или Гейб, както самият той му бе казал да го нарича, но понеже му се стори твърде странно, Джони не го прие сериозно.

— Да. Мисля, че ще вземе изпита.

— С отличие даже. Започнала е да плува като онези патици, на които направи толкова снимки.

— Беше мило от твоя страна да я похвалиш за снимките. Сега непрекъснато говори как ще иде в Африка и ще снима лъвове, когато порасне.

— Всеки има нужда от някаква цел. Освен това не я хвалех напразно. Беше самата истина. Хлапето има добро око — може пък да успее. — Той погледна към фотоапарата, който Джони държеше в ръката си. — И ти самият се справяш много добре. Успяваш да доловиш настроенията по-хубаво от мнозина професионалисти, които познавам.

— Да, бе. — Малко дете като Ейнджъл е лесно да заблудиш с комплименти. Но Джони не беше вчерашен.

— Сериозно. Онзи кадър, на който сестра ти слага венеца на кучето, е почти с професионално качество.

Ейнджъл беше направила огърлицата от дивите цветя, които набра от градината, засадена от Фред и Етел. Ярките червени и жълти цветя изглеждаха наистина красиво на фона на черната козина на животното. Джони беше доволен как успя да улови точно момента, в който кучето поглежда към сестра му с истинско обожание в кръглите кафяви очи.

Комплиментът, който му се стори достатъчно искрен, не би трябвало да му носи толкова огромно удоволствие. Но си беше така.

— Благодаря. — Той сви рамене, опитвайки се да изглежда непукист, докато Ейнджъл скочи от трамплина, изчезна под водата, а след това, точно когато Джони започна да се тревожи, изскочи на повърхността като тапа.

— Аз бях на твоята възраст, когато за първи път хванах фотоапарата.

— Наистина?

— Да. Това промени живота ми.

Джони не искаше да говори с никого за Ейнджъл или за живота си. Но освен това не беше свикнал хората да говорят с него така, сякаш действително се интересуват от него. Но му стана любопитно.

— Как?

— Дълга история. Пораснах в доста ненормално семейство. И двамата ми родители бяха алкохолици.

Джони имаше доста опит с родители, които пият.

— Тежко е.

— Да. Точно. Доста години от живота ми минаха в постоянен гняв.

Точно като самия Джони.

— И аз тичах навремето. Като теб. Понякога помагаше. Друг път — не.

Джони беше изненадан, че пехотинецът го е наблюдавал. После се зачуди защо.

— А при теб как е? — попита Гейб. — Помага ли ти?

— Аз може би тичам, защото ми харесва.

Сега беше ред на Гейб да свие рамене. Хлапето явно беше издигнало висока защитна стена. Нямаше да е лесно да се пробие. Едва ли щеше да стане през оставащите дни. Гейб беше сигурен, че всички лагерници носят своята интересна история, но в това момче имаше нещо, което го теглеше неудържимо. Толкова силно, че нямаше да си прости, ако поне не опита.

— Щом върши работа — каза той с привидно безгрижие. — Както и да е, та аз едно време се забърквах във всякакви неприятности. Най-вече се биех. Бях от онези трудните деца. — Той замълча, изчаквайки, докато момчето най-сетне не издържа и погледна нагоре към него. — Бях бесен на всички.

Добре. Този опит не се получи. Момчето даже не се усмихна.

Без да се колебае, Гейб продължи.

— Веднъж имах проблеми с ченгетата.

Това привлече още един кос поглед.

— Бях с едни по-големи момчета, което, искам да отбележа, не е извинение. Защото знаех, че това, което правим, не е хубаво. Напихме се, подкарахме една количка за голф и овършахме с нея зеленото игрище на богаташкия клуб.

Той не добави, че докато седеше на колене и си повръщаше червата в тоалетната на градския затвор, беше се попитал какво, по дяволите, родителите му харесват в алкохола, и се зарече никога да не ги последва по задънената улица на пиенето.

— За щастие, на едно от момчетата баща му беше адвокат, той използва разни връзки и се разминахме да платим само пораженията и с общественополезен труд. Но, което беше още по-добре за мен, зетят на шерифа се оказа главен редактор на вестник и се нуждаеше от някого, който да снима футболния мач на гимназията същата вечер, след като спортният му репортер се преместил на работа в Чарлстън. И така той просто ми връчи стария си тридесет и пет милиметров фотоапарат и ми каза да се пробвам, а ако направя прилични снимки, ще ми плати за тези, които използва във вестника.

Едва много по-късно Гейб осъзна какъв късмет е имал в този ден. Родителите на другите две момчета просто бяха написали чековете, за да платят техния дял от щетите. Собствените му родители бяха прекалено закъсали, за да го направят, даже и да искаха да му помогнат. А те дори не искаха.

Но животът му, който беше тръгнал доста сериозно по надолнището, изведнъж направи завой на 180 градуса.

— Изглежда имах някакъв талант. И ми харесваше, че мога да замразя времето в този единствен кадър. На мача онзи петък изхабих шест ролки от по тридесет и шест кадъра всяка. Може би човекът реши, че имам талант или просто искаше да си спести парите и да не хабя лента, но той започна да ме учи как да оформям кадъра, как да избера по какъв начин да разкажа историята, как да намеря най-въздействащото изображението.

— Както ни обясняваше на нас днес. За това как, ако снимката не е достатъчно добра, значи не си бил достатъчно близо.

— Да. Това го научих от Робърт Капа, който е бил фотокореспондент в пет войни и наистина знаеше какво говори. Както и да е, този редактор, който първи ме въведе във фотографията, работеше за един седмичник, част от верига провинциални вестничета, разпръснати из Юга. И така съвсем скоро почнах да си изкарвам пари, като снимах и за тях. Влязох в колеж и две години учих фотография, но вече от три години сам си изкарвах хляба с тази работа и не исках да губя време. Бях решил, че искам да стана военен фотограф, защото звучеше опасно. Бях млад, зелен и търсех приключения, а освен това реших, че униформата ще впечатлява момичетата, подадох документи и почнах в морската пехота.

— Е, вършеше ли работа? Впечатляваше ли момичетата?

Ха. Най-накрая напипа нещо, от което хлапето наистина се интересува. Гейб се ухили.

— Да. — Понеже искаше да се фокусира върху хубавите неща, засега реши да не споменава, че впечатляването на момичетата невинаги се беше оказвало толкова добра идея.

— Беше ли те страх? Като си на война?

— Разбира се. Но страхът не е важен. Важното е как го преодоляваш.

Джони Харпър се замисли и замълча.

А след това, по дяволите, точно когато Гейб мислеше, че момчето може да сподели нещо лично, или да попита нещо важно, сестра му дотича до него, размахвайки синя панделка над влажните си руси къдрици и викайки:

— Видя ли ме как се държа над водата, Джони? Легнала по гръб?

— Видях те и още как. — Когато тийнейджърът се наведе да я гушне, намокряйки цялата предница на тениската и джинсите си, моментът вече беше загубен.

Засега.