Джоан Рос
Едно лято (34)

34

Ресторантът „Морска мъгла“ беше ветеран още от дните, когато градът е бил моряшки пристан. Облицованите с дърво стени бяха боядисани в светлосиньо, за да изглеждат почти древни от десетилетия на вятър и крайбрежни бури. На едната стена имаше стенопис, изобразяващ морския фар на Шелтър Бей. Стари черно-бели снимки бяха окачени на другите стени, а над сводестата врата имаше дърворезбован бюст на женска фигура с пищни рубенсови пропорции, явно взет от носа на някакъв стар кораб, който следеше зорко вечерящите.

Дървените плотове на масите блестяха с патината на години търкане с лимоново масло. Осветлението беше меко и трептеше в сенчестите ъгълчета. В центъра на масата гореше бяла свещ в малък моряшки фенер от месинг.

— Вътре или вън? — попита сервитьорката, облечена в черна пола и старателно колосана бяла риза.

Гейб погледна към Чарити, приканвайки я тя да вземе решението.

— Навън. — По това време на годината слънцето залязваше късно и извън стъклената стена, която гледаше към залива, сапфирената вода искреше, сякаш осеяна с диаманти.

— Северозападното крайбрежие на Пасифика безспорно има най-прекрасните лета на планетата — каза тя, докато младата жена ги отвеждаше към маса с чадър на дървена платформа, кацнала над водата. — Но вече научих, че всеки път, когато се покаже синьо небе, задължително трябва да се празнува.

Гейб се почувства като дете, на което са му дръпнали играчката, когато тя си сложи ефирния пуловер, покривайки с него голите си рамене. По-късно.

— Аз съм изцяло „за“ празнуването.

След като издърпа стола, за да може тя да седне, и понеже му се стори, че е минала цяла вечност, откакто не я беше целувал, той приведе глава и докосна с устни нейните.

Целувката беше бърза и лека, но той усети пресеченото й дишане под устните си.

— Не знам за храната тук — каза той, докато сядаше, — но предястието със сигурност е вкусно.

Красива руменина пропълзя по бузите й отново, докато сервитьорката се опита, без особен успех, да сподави веселата си усмивка, докато поставяше менютата пред тях, изброи специалитетите и после се отдалечи, след като двамата поръчаха напитките. Една чаша совиньон блан за Чарити и бира „Сам Адамс“ за Гейб.

— Нали знаеш — каза Чарити, докато разгъна салфетката в скута си, — че сега всички ни гледат.

— Нещо си объркала. Всички гледат към нас още от момента, в който ти се появи с тази рокля.

— Само защото не са свикнали да ме гледат така облечена.

— Не. А защото изглеждаш по-апетитна от всичко в това меню. — Той вдигна поглед и се усмихна широко. — А аз съм късметлийското копеле, което има право да опита изкусителното блюдо.

— Целият град ще говори за тази целувка до сутринта.

Тъй като сам беше израснал в малък град, където родителите му осигуряваха почти цялото забавление на местните клюкарки, Гейб подозираше, че тя е права.

— Трябва ли да се извиня? — Той не искаше да навреди на професионалната й репутация. Но все пак само я целуна — не й беше разкъсал роклята, за да я обладае направо на масата. Което всъщност искаше да направи.

— Не. — Тя се усмихна на сервитьорката, която им донесе напитките, а след това дискретно изчезна обратно в сградата. — Всъщност, тъй като историята как съм отменила собствената си сватба, е основната тема на клюки още от пристигането ми в града, на хората несъмнено ще им хареса да сменят малко темата.

Макар че беше живяла в града достатъчно дълго, за да знае менюто наизуст, тя започна да го чете така задълбочено, все едно ще я изпитват по него. Усещайки, че тя избягва да говори повече за проваления си брак, Гейб реши да не я притеснява.

Говореха по неангажиращи теми. За времето — което, както той откри, тук по крайбрежието се сменяше всяка минута — за лагерниците, за работата й в приюта.

За разлика от много градски ресторанти, където беше ходил и където не беше желателно да се заседаваш прекалено дълго на масата, тук никой не бързаше за никъде, хората хапваха спокойно, а настроението беше приятно и без напрежение.

Храната беше превъзходна. Но той не можеше да си спомни вкуса на нито едно ястие от менюто, защото цялото му внимание беше съсредоточено върху Чарити. И планът му за останалата част от нощта.

Докато хапваха мидена супа, той си представяше как бавно сваля фибите от косата й и я гледа как пада свободно по голите й рамене. Когато им сервираха пушената на кедрова дъска сьомга, той си представяше коприненото усещане на косата й, разпръсната по гърдите му. По бедрата.

А докато наблюдаваше бялата салфетка, която тя използва, за да избърше малко бита сметана, сервирана с боровинките, през главата му запрепускаха безброй фантазии за други неща, които би искал да направи с тази сметана… Макар че си изкарваше прехраната в област, която агентката му настояваше да нарича „изкуство“, Гейб не се смяташе за фантазьор.

Поне до този момент. Докато фантазиите се развихриха още повече и той си представяше как рисува кръгове от бита сметана по гърдите й, а после бавно ги облизва, звуците от заобикалящите ги разговори, звънът на прибори и бръмченето на туристическите лодки, които се прибираха в пристанището, съвсем заглъхнаха. Почти реално чуваше нейните тихи, изпълнени с желание въздишки гърлените стонове.

Картините в главата му ставаха все по-ярки и еротични, което накара Гейб да скърца със зъби и да се опита да измисли нещо — каквото и да е — което ще му позволи да излезе от „Морска мъгла“, без да дава на целия град още една гореща тема за клюки.