Джоан Рос
Едно лято (54)

54

— Още ли сме живи? — попита Чарити, когато най-сетне отново можеше да говори.

— Така мисля. — Той я целуна. — Но аз не съм толкова сигурен за другите в града, защото или току-що стана земетресение, или ние подобрихме собствения си рекорд.

Тя се засмя весело и се сгуши до него, наслаждавайки се на начина, по който той я караше да гори от страст в един момент и да се чувства толкова изумително безгрижна в следващия. Никога не се беше смяла в леглото. Въпреки че имаше моменти, когато беше готова почти да се разплаче.

Итън винаги я беше уверявал, че сексуалната съвместимост била нещо, за което е нужно време. Че страстта, която липсваше в отношенията им, неизбежно ще дойде. Искаше да му повярва, въпреки че дълбоко в себе си винаги тайно беше обвинявала себе си за неспособността си да реагира така, както според нея той искаше. Както явно го е правила жената, с която й бе изневерявал.

— Моята сватба трябваше да е нещо като връхна точка на светския сезон.

— Не се изненадвам. Нали спомена, че годеникът ти бил със синя кръв.

— Синя като лед — промърмори тя. — Както и да е, всички вестници бяха изпратили репортери да отразяват събитието. Бяха се събрали на тротоара като лешояди, когато пристигнах в църквата.

— Това не е спокойният анонимен живот, който живееш в момента.

— Изобщо. Та един от тях, репортер от някакъв евтин таблоид, успя да влезе в църквата преди церемонията, представяйки се за човек на фирмата за цветя. Хвана ме в един от редките моменти, когато бях сама — което ме кара да мисля, че сигурно е дебнел някъде, изчаквайки майка ми да излезе от стаята — и ме помоли да коментирам делото, което било заведено срещу Итън.

— Някой е дал Дъглас на съд?

— Очевидно. Тъй като за първи път чувах новината, аз му казах, че нямам коментар и го помолих да напусне.

Чарити осъзна, че вече не само не изпитва болка, но тази стара история дотолкова не я вълнува, че дори нямаше гняв в душата й.

— Ставаше дума за дело за бащинство.

Ръката му, която разсеяно си играеше с косата й, замръзна.

— Леле. Предполагам годеникът ти призна, че е вярно?

— Всъщност, той отрече.

— Няма да е първият мъж, който отрича, че е изневерявал.

— Почакай — тя вдигна пръст. — Той не отрече, че е правил секс с тази жена. Само, че детето е негово.

— А ти не си повярвала. И затова отмени сватбата.

— Всъщност аз наистина му повярвах. И то не само защото съм наивна. Е, може би малко, тъй като нямах и представа, че той дори харесва достатъчно секса, за да го прави едновременно с две жени, за едната, от които предстои да се жени.

— Показва, че е пълен идиот. Защото всеки мъж, който е достатъчно късметлия да има теб в леглото си, със сигурност няма да има нужда от друга.

— Благодаря. — Тя се усмихна и го целуна.

— Честно ти казвам. — Вдигна ръката си, сякаш полага клетва.

— С теб е различно — каза тя. — Аз съм различна с теб.

— Голям късмет за мен, че се е оказал негодник. Иначе ти щеше да живееш в някакво имение в някое скъпо предградие на Чикаго, а аз нямаше да мога да те срещна.

— Започвам да се чудя дали е така — промълви тя. Беше се замислила дали има съдба още откакто той за първи път го спомена първата нощ, която бяха правили любов.

— Както и да е, оказа се, че той си бил направил вазектомия.

— Разбирам. — Но Чарити разбра от тона му, че всъщност не разбира. Не и изцяло.

— Тъй като въпросната жена завела дело за бащинство, предполагам, че той и на нея не е доверил тази малка тайна — каза Гейб.

— Всъщност той не беше казал на нито една от жените в живота си за тази операция.

Той погледна към нея. Хареса й изненадата на лицето му, защото тя разкри това, което вече и сама беше разбрала. Че Гейбриъл Сейнт Джеймс наистина приемаше кодекса на честта на морските пехотинци съвсем сериозно.

— Искаш да кажеш.

— Искам да кажа, че Итън знаеше, че искам деца. Бяхме го обсъждали. Даже бяхме направили първата вноска за каменното имение, което одеве спомена, с много спални и голям двор за люлка. А той нарочно е решил, независимо по каква причина, да ме измами. Именно заради това отмених сватбата.

— Това си е доста добра причина.

Нежност. Гейб я почувства и възбунтува срещу нея. Опита се да я замени с гнева срещу този измамник, който я беше наранил.

Все едно няма и ти да го направиш?

Ако имаше мозък поне наполовина колкото на песа, който по някакъв начин се оказа вече „неговото куче“, той щеше да е напуснал града още преди нещата да стигнат толкова далеч.

Защото колкото и да я обичаше — а той я обичаше повече от всяка друга жена, която някога е срещал, — просто нямаше начин тази история да приключи щастливо.

И макар да знаеше, че постъпва егоистично, че по този начин се превръща в същото копеле като нейния годеник, Гейб искаше Чарити.

Освен това имаше нужда от нея — повече, отколкото си мислеше, че е възможно, повече, отколкото му се искаше. Той отново прави любов с нея. И после отново.

Той винаги е бил самотник. Даже и по време на краткотрайния му брак, както бившата му съпруга неведнъж му беше натяквала, той никога не беше допускал друг човек в сърцето си.

В колко различни легла беше спал през живота си? Колко сутрини се беше събуждал сам?

Безброй.

И така му харесваше.

Но сега, докато лежеше буден в тъмнината, галейки копринената коса на Чарити и слушайки тихото й дишане заедно със звука на вълните, които се удряха в скалата долу, Гейб се чудеше дали някога отново ще може да си върне онова чувство на доволно усамотение.