Джоан Рос
Едно лято (37)

37

Къмпингът „Висок прилив“ беше малък и всяко място за паркиране беше закътано под дърветата, близо до ръба на скалата.

— Божичко! — Гледката на изгряващата луна, отразена във водата, накара Чарити да затаи дъх. — Сигурно мнозина биха платили луди пари, за да се радват на такъв изглед.

— Собствениците ми казаха, че през годините са получавали много добри оферти за продажба от строителни предприемачи, но самите те са отраснали тук и искат нещата да останат непроменени, за да могат и други деца да преживеят същото щастие.

— Това е хубаво.

— Да. Така е. — Той се наведе и обгърна врата й с пръсти. — Нали знаеш, че още има време да промениш решението си. — Ниският му глас накара сърцето й да ускори своя ритъм. Очите му, посребрени от лунната светлина, не изпускаха нейните. — Но щом влезеш вътре, вече си моя.

Желанието да я притежава прозвуча едновременно като обещание и като заплаха. Думите му й напомниха за нажежените любовни сцени от собствените й сънища и Чарити реши да ги приеме като горещо, изпълващо я със страст обещание.

Но здравият разум, който бе свикнала да следва през целия си живот, направи един последен опит да проговори.

— Всичко се случва толкова бързо…

— Не е достатъчно бързо. Аз те желаех още в минутата, когато те видях.

— Със сигурност не ти личеше. Толкова беше потънал в работата си.

— Имах задача. А ти, сладурче, сериозно ми отвличаше вниманието.

— Ще го приема като комплимент.

— Добре. Понеже то е точно комплимент. Почти тръгнах след теб да те догоня.

— А аз почти очаквах да го направиш — призна тя.

— Трябваше. Но точно заради това желание имах още една причина да си тръгна.

— Но не го направи.

— Бях вече почти извън града, когато изхвърлиха кучето от онзи микробус.

— И това те доведе при мен.

— Да. Което ме кара да мисля, че може би има моменти, когато всички звезди и планети са на правилното място, боговете са добронамерени и двама души се срещат и си допадат още от първата секунда.

Тя наклони глава. Беше отворил люка на покрива на джипа, докато пътуваха насам, и тя си каза наум, че сигурно трепери заради хладния бриз от океана, а не от трепетно очакване.

— Наистина ли вярваш в съдбата?

— Преди не вярвах. Но откакто те срещнах, трябва да призная, че май съм на път да си променя мнението.

До вратата на караваната имаше само няколко метра, но те му се сториха безкрайни. Гейб всячески се опитваше да устои на желанието да я грабне на ръце и да я отнесе в леглото. Тогава наистина щеше да даде повод на клюкарите. Макар че самият той никога не беше обръщал внимание на клюките, не беше честно след няколко дни да си тръгне и да остави нея да страда.

Армията го беше научила, че липсата на планиране води до сигурен провал. Затова се беше постарал да подготви сцената още тази сутрин, преди да тръгне за лагера. Просто за всеки случай.

Беше сменил чаршафите и поставил чисти кърпи в банята. Свещи така или иначе имаше, в случай че спре токът, освен това от фермата на София де Лука взе букет рози, които ухаеха приятно. София му даде и ваза — нещо, за което не се беше сетил. А това определено показваше колко дълго време е живял без романтика.

Мисията беше успешно изпълнена.

Тя си пое възхитено дъх, когато влезе в спалнята и видя цветята, заедно с бутилката шампанско в кофичка с лед и две високи чаши.

— О, не беше нужно толкова да се стараеш — каза тя. — Нямам нужда от тези романтични украшения.

— Знам. — Той натисна едно копче. Зазвуча бавна, съблазнителна музика. — Но изглежда аз имам нужда. — Пламъчетата на свещите затанцуваха в тъмнината. — Освен това ми хрумна, че краят на един двугодишен мораториум заслужава истински празник.

Тя пое дълбоко дъх.

— Съжалявам. — Той се подготви да чуе, че е сменила решението си. — Наистина, наистина искам това. — Бузите й бързо поруменяха. — Но не е толкова лесно, колкото си го представях.

Гейб сложи леко ръце около кръста й.

— А аз не съм сигурен, че всичко трябва да е толкова лесно.

От самото начало беше усетил, че нищо, свързано с тази жена, нямаше да е лесно и просто. И въпреки това не си беше тръгнал.

Той я целуна. Една лека, копринена среща на устните. Смесване на дъха им. След това бавно плъзна пуловера от раменете й, прокара леко пръсти по голата кожа, която цяла вечер беше копнял да докосне, и остана доволен от лекото потреперване, което този жест предизвика у нея.

Беше мека, но далеч не безопасна. И макар да знаеше това, Гейб я желаеше. Твърде силно, твърде неразумно. Беше се зарекъл, че няма да бърза. Че ще бъде внимателен. Не само заради нея, но и заради себе си. Искаше да се наслади на този момент.

Докато вдъхваше уханието на тялото й, Гейб вече знаеше, че никога няма погледне отново цвете, без да се сети за тази жена. Вкусът на мед от устните й завъртя главата му.

— Това го сънувах — промълви тя, плъзна длани под ризата му и ги прокара по гърба му. — Сънувах теб. — Тя притисна устни във врата му. — Диви, сластни, прекрасни сънища.

Това промълвено почти без дъх признание накара кръвта му да закипи. Той зарови ръце в косата й, както си беше представял, че ще направи по време на вечерята и я целуна дълго и страстно.

Всяка гънка от тялото й сякаш пасваше на неговото. Сякаш беше изкована от стомана и облечена в блестяща коприна. За Гейб тази комбинация беше неустоима.

Още откакто бе загубил девствеността си в едно горещо, потно, неудобно и доста преждевременно боричкане в изоставен влаков вагон в Южна Каролина, Гейб смяташе събличането на жената само като необходима прелюдия към секса. Но сега, докато разкопчаваше ципа на роклята, оставяйки я да падне леко на пода, той осъзна, че разсъбличането на Чарити беше също толкова чувствено преживяване като опияняващия вкус на нейните целувки.

А когато я видя застанала пред него само по дантелено бельо без презрамки, бикини, които бяха толкова изрязани, че спокойно можеше да не ги носи, и сандали на високи токчета, Гейб изведнъж беше обхванат от вълна на истинска похот.

— Нали помниш как ти благодарих, че облече тази рокля?

Червенината пропълзя от бузите й чак до гърдите.

— Спомням си, да.

— Е, за това ти благодаря двойно. — Той докосна с пръсти дантелата, после нежната й кожа. Харесваше му да открива тази сексуална част от нейната личност, която тя държеше добре скрита. — Споменах ли колко си страхотна?

— Мога да кажа същото и за теб — каза тя. — Но имаш твърде много дрехи.

Тя се захвана да разкопчава копчетата на черната му риза, свали я от раменете му и безгрижно я хвърли върху тапицираната пейка.

Меките й ръце леко преминаха по раменете му, после се спуснаха надолу по гърдите, през големите белези от шрапнел, осеяли тялото му.

— Какво е това?

— Скъп спомен от една мисия, която не мина изцяло по план.

— Имаш късмет, че не са те улучили в сърцето.

— Аз винаги съм бил късметлия. — Той прокара ръка по косата й, чувстваше се тромав и несръчен. Никоя друга жена не го бе карала да се чувства по този начин. — А това, че си тук с мен тази вечер, само го доказва.

Не искаше да мисли за войната, особено сега, когато беше на път да отнесе тази хубава секси жена в леглото си. Гейб отново я целуна, този път дълго, лениво изучаваше вкуса й, което я накара да разтвори устни с гърлен стон.

— Имаш ли дори представа колко много те искам? — Той продължи да целува шията й. После устните му продължиха по-надолу.

— И аз те искам. — Дъхът й секна, когато устните му стигнаха до черната дантела. — Вероятно повече, отколкото трябва.

Той не искаше да чуе точно това.

Но щеше да се задоволи с него.

Сега, когато можеше просто да я сграбчи в обятията си и да я изпие, той се опитваше да отпива бавно. Когато би могъл просто да я открадне, той се насилваше да я съблазни.

Искаше тя да преживее усещания, които никога не беше чувствала с друг мъж. И макар да знаеше, че е егоистично и плод на мъжка суета, той искаше да я бележи така, че всеки път, когато някой друг я докосне, тя да чувства пак неговото докосване, вместо чуждото.

Ако нечии чужди устни някога се опитат да пият от нейните, вкусът на Гейбриъл Сейнт Джеймс да ги раздели.

И ако тя някога прави любов с този мъж без лице, без име, който се спотайва някъде в мрачните сенки на бъдещето, Чарити да открие, че нейното тяло вече е завладяно от него, от Гейб.

Знаеше, че това е невъзможно, но беше много важно тя да помни него и тази нощ дълго, след като си е отишъл. Да го помни цял живот.

Както Гейб знаеше, че винаги ще я помни.

Потъна в нейната нежност, шепнейки името й като молитва.

Тя го пое, обгърна го цяла.

— О — чу се трептящата й въздишка.

Ръцете й се плъзнаха по раменете му, след това се стегнаха около него.

Той започна да се движи с дълбоки тласъци, в които отекваше вековният ритъм на вълните, които се удрят в скалистия бряг.

Без предишната кротост, сега тя обви дългите си крака около него, започна да се движи с него, да посреща всяко негово движение. Навътре и навън. Отново и отново.

През цялото време Гейб не отдели очи от нейните, докато я превеждаше от един връх към друг.

Мускулите му се напрегнаха, неравните вдишвания сякаш щяха да разкъсат дробовете му, той грабна дланите й, когато дойде последната вълна и се разби с трясък от другата страна… беше безсилен да направи каквото и да било друго, освен да се удави в нея.