Джоан Рос
Едно лято (42)

42

Чарити хвана Гейб под ръка.

— Е, как вървят нещата?

— Добре. На децата май им харесват фотоапаратите.

— Да, нали? — Тя се усмихна при спомена за щастливите личица, когато им ги раздадоха.

Даже най-тъжните деца се усмихнаха, когато Гейб ги накара да правят снимки на братята и сестрите си по време на разходката до плажа вчера.

— А как мина обучението на кучета? — попита той.

Макар че много му се искаше да я гледа как работи, Етел беше насрочила уроците й по едно и също време с неговите. Гейб беше решил да помоли за промени в графика. Ако така или иначе трябваше да е тук всеки следобед, той имаше намерение да ги прекара с Чарити.

След като беше открил увлечението й по секси бельото, той цял ден мислеше какво ли е облякла под плътно прилепналите джинси и тениската с логото на лагера.

— Мина много гладко. Разбира се, помогна това, че всички кучета вече са научени да изпълняват основни команди като „Седни“ й „Стой“, така най-вече обучавахме самите деца. Е, твоето още не е ходило на училище, но е много умно и възприема много по-бързо. Разбира се, може и никога да не го получиш обратно.

— О? — Тя ухаеше на ванилия, вероятно от уроците по готварство. Гейб никога досега не беше осъзнавал, че сладкишите могат да бъдат такъв афродизиак.

— Има едно момиченце, което се е влюбило в него. Казва се Ейнджъл, макар че по някаква причина е решила да си смени името на Жасмин. Ако щеш ми вярвай, но тя изглежда така, сякаш е и излязла от централния кастинг за ролята на Зузу в римейк на „Животът е прекрасен“.

Това привлече вниманието му, след като се беше отплеснал в мисли как размазва шоколадов крем по стройното й горещо тяло, а след това бавно го облизва.

— Нейният брат е онова червенокосо момче, нали? Около петнайсетгодишен?

— Джони. — Тя наклони глава, за да погледне нагоре към него. — И много точно си познал на колко години е. Откъде знаеш?

— Видях му татуировката. Сам си я е направил. На едната му ръка пише мама. А на другата — Ейнджъл.

— Майчице. Това е толкова тъжно.

— Да. Гадна история. Той ме попита дали съм убивал човек.

— И ти какво му каза?

— Истината. Че съм убивал и че не ми е харесало. Отначало нещата не тръгнаха много добре, но после той дойде за занятието по фотография.

— Сигурно иска сестра му да има снимки за спомен от лятото, които да отнесе със себе си.

— Да. И аз това си мислех.

Пръстите му го сърбяха от желание да я докосне. Само да прокара длан по косата й. Или по лицето. Беше създал достатъчно поводи за клюки след вечерята им в „Морска мъгла“, този път той устоя на изкушението.

— Е, кога ще приключваме?

— Можеш да тръгнеш по всяко време.

— Имах предвид нас. Аз и ти. — Той се наведе и й прошепна някои от нещата, които мислеше да прави с нея.

— Толкова си лош! — Тя се засмя и плесна леко ръката му.

— Снощи не те чух да се оплакваш. — А снощи — удивително беше дори по-хубаво от първата им нощ заедно.

Тя се огледа наоколо, сякаш търсеше подслушвачи, след това снижи гласа си почти до шепот и каза:

— И тази вечер няма да чуеш оплаквания.

Тя погледна часовника си.

— Трябва да прибера кучетата. Ако искаш, мога да ги върна в къщата и да дойда направо при теб?

— Ще взема нещо за вечеря.

— Чудесно. — Тя видя как една кола спря на паркинга и майка й изскочи от нея. — Аманда беше разрошена — от обичайната й чудесна фризура нямаше и помен. По бузите й се беше стекла спирала и грим. — Изчакай за секунда.

Гейб я проследи с поглед, когато тя изтича да посрещне майка си. Майка й бурно махаше с ръце и обясняваше нещо. Говореше като картечница, а горката Чарити се опитваше да каже нещо.

Накрая Чарити сложи ръце на раменете на майка си и й каза нещо. После се обърна и тръгна обратно към него.

— Съжалявам — каза тя. — Ще трябва да го отложим.

— Какво се е случило?

— Нещо е станало с Бентън. Нейният съпруг. Тя е много разстроена, почти нищо не разбрах, но той май е изчезнал.