Джоан Рос
Едно лято (30)

30

По дяволите, как му се искаше да я целуне. И то сега, на момента, каза си Гейб, докато страстта сви стомаха му на топка, а тялото му беше обхванато от силно сексуално желание. Можеше просто да наведе глава, да сложи устни на нейните и…

Какво после?

Нищо, което можеха да направят тук, пред всичките тези лишени от дом деца.

Той подръпна един кичур от косата й, който се беше измъкнал от шнолата, усмихна й се с онази съблазнителна усмивка, която не една фенка на мъжете в униформа го бе уверявала, че е неустоима, а след това се обърна и закрачи към далечния край на залата, където Фред и всички момчета се бяха събрали до каменната камина.

Камил вече беше дала на Фред лепящите се татуировки. Той ги бе подредил върху дървената маса. Сред черепите и мълниите в стил „хеви метал“ и анимационните герои за по-малките деца Гейб разпозна същата котва на морските пехотинци, каквато и той имаше татуирана на гърдите си.

Планът, който бяха направили, беше той, Фред и Бернар Дюшет, дядото на Сакс, да си направят „пунктове“ всеки в различен ъгъл на залата, а момичетата да се изнесат на друго място за прически и гримиране.

Децата трябваше да си изберат татуировка, а след това да се наредят на опашката. Като гледаше очевидните организационни умения на двамата по-възрастни мъже, Гейб никак не се изненада, че Фред също е бивш военен от пехотата и ветеран от Виетнамската война, докато Бернар също беше пехотинец като него, участвал в Четвърта морска пехотна дивизия в Корея.

Процедурата вървеше като по часовник. Гейб вече беше сложил татуировки на пет-шест момчета, когато пред него застана един висок, върлинест тийнейджър с очила с тъмни рамки и буйна оранжева коса.

— Къде е твоята? — попита Гейб.

Хлапето протегна двете си ръце. На едната беше татуирано „Ейнджъл“, а на другата — „мама“. Определено не бяха професионално направени.

— Браво. — Гейб кимна. — Сам ли ги направи?

— Да. С химикал и игла.

— Сигурно доста е боляло.

— Ами, не. — Хлапето вдигна рамене, които приличаха на телена закачалка. — Не боля изобщо. Аз не съм ревльо.

— Не е нужно да ме убеждаваш — кротко каза Гейб. — Предполагам, че системата не е за лигльовци.

— Хич.

— Ейнджъл приятелката ти ли е? — попита вместо това Гейб.

— Сестра ми — измърмори момчето.

— Сигурно е отишла да й направят прическа.

Той прибра косата си с цвят на морков, паднала над очите му, и се намръщи.

— Никакви прически не й трябват. Тя е само на осем години.

— Не съм експерт по женската част, но предполагам, че на повечето момичета ще им хареса да се накипрят.

— Сигурно.

Момчето, на чиято табелка с името пишеше „ДЖОНИ“, пъхна ръце дълбоко в джобовете на изтънелите си дънки, упорито вирна брадичка и хвърли скептичен поглед на Гейб.

— Наистина ли си морски пехотинец?

— Да. Е, вече не съм на активна служба. Но има една приказка, че който веднъж е бил морски пехотинец, завинаги си остава такъв.

Гейб знаеше, че военното минало все още е част от него, че е дълбоко пропито в стойката на тялото му, в начина, по който се движи, в начина, по който опитът му го отделяше рязко от цивилните. По същия начин, по който го беше отделило и детството му с двама родители алкохолици. Отдавна беше стигнал до извода, че на някои хора явно им е писано да се нагаждат добре към обществото. И че той самият не е от тях.

— Убивал ли си човек?

Защо винаги в крайна сметка се стигаше до задаването на този въпрос? Гейб се замисли за това. Много често, когато питаха точно това, хората го гледаха, все едно очакват всеки момент да се преобрази в Рамбо пред очите им.

— Участвал съм в битки. Но тъй като бях военен фотограф, през повечето време правех снимки.

— Но убивал ли си човек?

Бяха го лъгали толкова пъти, че Гейб отдавна се бе заклел никога да не лъже, освен ако собственият му живот или животът на любим човек не е изложен на риск. А в случая не беше.

— Да.

— Хареса ли ти?

— Не. — Гейб си помисли да отпрати момчето, но всъщност го познаваше много добре. Ако не се брои различният цвят на косата, имаше чувството, че гледа себе си в огледалото преди деветнайсет години. — Сигурен ли си, че не искаш татуировка?

Тънките устни се разтегнаха в подигравателна усмивка.

— Тези лепенки са за малки деца.

Гейб сви рамене.

— Ти избираш. — Той погледна към дългата опашка, която се беше оформила зад тийнейджъра. — Е, това ли е?

Момчето се изчерви, ушите му пламнаха.

— Да.

— Добре тогава. — Гейб продължи с нормален и делови тон. — Сигурно ще те видя на уроците по фотография.

Още едно свиване на раменете.

— Сигурно.

Самотното момче на име Джони се обърна и се промуши през тълпата. С тази фалшива стена на перчене и намаханост, която всеки момент можеше да се срути, детето напомни на Гейб за бито улично куче. И за самия него някога, преди много време.

По дяволите. В хубава каша успя да се забъркаш, а?