Джоан Рос
Едно лято (55)

55

Лея се оказа абсолютен хит. Лабрадорът се държа като перфектната лейди, очарова Кели и дори впечатли Коул, който, според Чарити, беше готов да направи какво ли не, за да сбъдне всяко желание на младата си съпруга.

Кели заяви, че задължително трябва да се похвали с новия обитател на дома на свекър си и свекърва си и се изнесе през вратата още преди Чарити да успее да събере документите по осиновяването, за да ги отнесе обратно в клиниката.

— Определено е развълнувана — каза тя.

— Така е. Но има и скрит мотив. За да мога аз да говоря с теб.

— С мен? — Чарити вдигна очи от папката. — За какво?

— Гейб.

— Какво за него?

— Тя каза, че трябва да ти разкажа за него.

— Не знам дали е толкова добра идея. — Знаеше, че това трябва да каже. Но Чарити, освен това беше и любопитна.

— Кели казва, че Кара й казала, че вие двамата доста сте се сближили.

Той я погледна проницателно. От онези погледи, които сякаш се опитват да прочета мислите ти. Чарити се зачуди дали военните инструктори преподават този поглед в тренировъчния лагер, или просто той е нещо, с което воините се раждат.

— Предполагам, че може да се каже така.

— Значи не е сериозно?

— Не мога да говоря от негово име.

Той се засмя на тези думи.

— Не мога да се сетя за много хора, които биха се осмелили. Той е костелив орех. В началото си мислех, че винаги изглежда различен от останалите е понеже е фотограф, а не истински морски пехотинец, каквото и по дяволите да значи това. Тогава се случи акцията във Фалуджа и аз го видях с очите си как сменя автомата и фотоапарата по време на престрелка, без да му мигне окото. Тогава разбрах, че той всъщност е пехотинец до мозъка на костите си, от онези, заради които са правени филмите от Втората световна война. Вярваше, че не може да го стигне куршум.

— Което не се е оказало вярно — рече Чарити, сещайки се за белезите.

Коул я погледна сериозно.

— Никой не е застрахован. Винаги съм бил много добър да прозирам истинската същност на хората, но когато той за пръв път дойде в нашата група, трябва да призная, че изобщо нямах представа какви мисли му минават в главата.

— Значи също като мен. — Макар да не познаваше Коул толкова добре, тя беше близка с Кара и с брат му, което я караше да се чувства малко по-удобно, отколкото би била, ако водеше този разговор с напълно непознат.

— Трябва да разбереш как е по време на война — каза той. — Много прилича на участие във филм, обаче сценарият се пише минута за минута. И няма втори дубъл. Ако нещо прецакаш, за наказание се прибираш у дома в ковчег, увит с флага. Адреналинът помага да държиш страха от смъртта далеч, докато трае битката — в противен случай дори и най-коравите пехотинци, освен ако не са абсолютни психопати, сигурно биха клекнали зад някоя стена да плачат за майка си. Но след като всичко приключи, се поражда тази нужда да поговориш за случилото се. Защото, ако извадиш всичко на открито, можеш да го оставиш зад себе си и да продължиш напред.

— Предполагам, че в това има логика.

— Но Гейб не беше така. Трябваше с ченгел да му вадиш думите от устата. Просто дума не проронваше.

— Той й сега не се е променил. — Чарити се замисли, че Джони Харпър може би знае повече за детството на Гейб, отколкото самата тя.

— Да. Кели смята, че това може да е проблем. Понеже той наистина е много саможив.

— Може би това не е толкова изненадващо — каза Чарити. Тя много беше мислила за това, докато разглеждаше отново и отново снимките в книгата, опитвайки се да намери поне частица от човека зад обектива. — Като се има предвид какво му е минало пред очите.

— Да. — Той изпусна шумно въздух. — Имаше един случай, когато тълпата преследваше някаква жена, обвинена в прелюбодеяние. Което даже и след режима на талибаните в Афганистан може да означава присъда да бъде убита с камъни. Ние не можехме да направим нищо, защото в момента предавахме този град на местната полиция, а ако бяхме стреляли, сигурно щяхме да убием цял куп цивилни. Както повечето дни през тази мисия, и този се превърна в някакво адско преживяване. Всички мъже в тълпата бяха въоръжени и всеки с поне грам мозък в главата би стоял възможно най-далеч от тях. Виждал съм и други военни фотографи, които нямаха нищо против пред тях да убият човек, за да получат желаната снимка.

— Но не и Гейб? — Това не беше толкова въпрос, колкото твърдение. Може би все пак го познаваше по-добре, отколкото си мислеше.

— Не. Не е Гейб. Той веднага се оказа насред тълпата, протягаше ръка да хване осъдената за ръката, може би просто да й даде малко кураж, а може би защото лудото копеле си мислеше, че ще може да я измъкне, но после тя падна и те се нахвърлиха върху нея като глутница вълци… В същото време Гейб беше буквално на колене, молейки ги да не я убиват.

— Но те го направиха.

— Да. И някак си той успя да снима в този момент. Не защото си мислеше, че с това ще спечели награди.

— Което в крайна сметка стана.

„Пулицър“, спомни си тя. Тази снимка беше приковала вниманието й още когато се появи във всички вестници, без тогава да знае, че някой ден ще срещне и ще се влюби в човека, който я е направил.

— Но не това го вълнуваше. Най-странното нещо за Гейб е, че след всичко, което е видял и преживял, човек би си помислил, че ще е изпечен циник. Така изглежда понякога. Но не е. Той има тази налудничава идея, че в крайна сметка доброто ще триумфира над злото, ако достатъчно хора видят насилието, което останалите са принудени да търпят. Ако снимките му успеят по някакъв начин да разтърсят света.

— И аз си мисля, че единственият начин, по който може да понесе това, което е видял, и да си върши работата толкова добре, колкото го прави, е да бъде безмилостно целенасочен и напълно съсредоточен в себе си.

Това много точно описваше Гейб.

— Благодаря ти — каза тя, макар да не беше точно окуражена от това, което научи. — И моля те да благодариш на Кели от мое име.

— Няма проблем. — В тъмните очи на Коул видя състрадание и даже, помисли си тя тъжно, малко жалост.

Той я изпрати до колата и настоя да държи вратата отворена, докато тя се качи в седалката. Преди да я затвори, той каза:

— Има само още едно нещо.

Очакваше го.

— Какво?

— Съгласен съм с жена ми. Ако има някой, който може да го накара да се отвори към света, това си ти.

Докато караше обратно към лагера, на Чарити много й се искаше да повярва в това.