Отвличането на Гениевра (93) (Роман от XIII в.)

93. Двубоят между Ланселот и Аргодрас Червенокосия в двора на крал Бодмагю. Смъртта на Аргодрас

След тези думи в стаята влязъл млад мъж, който заявил на господаря на замъка:

— Сеньор, вечерята е сервирана. Вече е време да седнете на масата, ако желаете.

Веднага след това господарят се изправил и, като оставил ранения рицар да си почива, повел със себе си Ланселот. Последният попитал Банен дали е в състояние да дойде на вечеря.

— Не сега, сеньор, но отивайте, имате благословията ми.

Ланселот излязъл от стаята и седнал на масата с рицаря, един от братята му и две девойки, които били в замъка. На всички било сервирано според желанията. След като се нахранили, отишли да си легнат и спали до следващия ден. На сутринта Ланселот изслушал богослужението в параклиса на местния сеньор, облякъл доспехите си, отишъл да си вземе довиждане с Банен и да го благослови. Довели коня му в двора. Той го яхнал и се сбогувал с домакина си и неговите хора.

Потеглил незабавно и яздил цял ден, без да попадне на приключение, което заслужава да бъде разказано. Движел се с такъв бърз ход, че преди да се свечери, излязъл от гората. Тогава забелязал замъка, който наричали Флеж, и свил към него, за да намери подслон. Преминал през портата и видял, че той е добре разположен, тъй като от едната му страна течал морски пролив, а от другата бил заобиколен от ливади, гори и плодородни обработваеми земи. Но имало малко лози. Те изобилствали във Великобритания, но загинали до една, щом били открити чудесата на Граала, както ще бъде разказано в книгата по-нататък.^[1]

Ланселот влязъл в града с доспехи и копие в ръка. Започнал да обикаля улиците, докато стигнал до главната зала. Преди да слезе от коня си, срещу него се спуснали повече от десет оръженосци, които се притичали да му задържат стремето и да му помогнат да стъпи на земята. За да го посрещне, се приближила и една много възрастна дама, която управлявала замъка. Тя го приела радушно и го приветствала с добре дошъл.

— Бог да ви закриля! — отвърнал той.

Тази нощ Ланселот си починал спокойно и бил подслонен, както подобава. На сутринта станал по обичайното за него време и, след като изслушал богослужението, потеглил от замъка и яздил толкова дълго, че в деня на Мария Магдалена стигнал в Юиндезан. Крал Бодмагю бил там и свикал двора си извън укрепения град, на една много красива ливада. Надявал се да организира прекрасно празненство, защото на този ден чествал своето коронясване. Затова събрал всички барони от земите си, наредил да опънат шатрите на ливадата заради горещината, така силна, както е през юли. Всички обядвали. Кралят стоял в един от ъглите на своята шатра, опъната на края на ливадата, в компанията на много от своите барони. Седял в много пищно кресло от слонова кост, а пред него арфист му свирел поемата за Орфей.^[2] Кралят толкова се наслаждавал да го слуша, че никой не се осмелявал да наруши тишината. Ланселот се отправил именно натам. Разпознал лесно шатрата на краля по златния орел на върха й. Едрият му и пъргав кон, който бил положил огромни усилия този ден, изцвилил звучно. Повечето хора веднага се втурнали извън шатрите и щом видели Ланселот, се притекли да му задържат стремето, за да му помогнат да слезе от коня. Вече на земята, той пристъпил към краля, без да сваля шлема си, защото не искал да бъде разпознат. Поздравил го и казал достатъчно високо, за да бъде чут от всички:

— Сир, стана така, че скоро се сражавах срещу един рицар в двора на моя господар крал Артур и го убих. Същия този ден, докато бях на маса, някакъв друг рицар се яви в залата пред крал Артур и заяви пред всички, че съм убил рицаря чрез предателство. Щял да го докаже, ако се осмеля да се оправдая пред вашия двор. Уверих го, че ще сторя това. Той ми определи днешната дата. Ето защо съм тук. Ако въпросният рицар присъства, нека излезе, тъй като съм готов да се защитавам от обвинението, което отправи срещу мен.

На мига се изправил един рицар, който заявил на Ланселот:

— Васале, аз ви обвиних в предателство към рицаря, когото убихте. Не съм изрекъл нищо, което да не съм в състояние да докажа, ако имате смелостта да се защитавате.

— Разбира се — отвърнал Ланселот, — ако не беше такова намерението ми, нямаше да дойда от толкова далеч.

Той тържествено подал своя залог на краля:

— Вземете, сир! Готов съм да отхвърля обвинението на този рицар.

Другият пък се обявил в защита на своята жалба. Така крал Бодмагю получил залог и от двете страни. Сетне помолил Ланселот да седне до него и го попитал кой е, ала последният отказал да му каже, страхувайки се да не бъде разпознат. Тогава кралят поискал да научи името на рицаря, заради когото го обвиняват.

— Сир — рекъл му той, — със сигурност няма да съм аз този, който ще ви го разкрие.

Кралят не настоял. Междувременно рицарят се бил облякъл великолепно — с ризница, хем устойчива, хем лека, хубав шлем, остър меч и добър щит. Държал в ръка късо и тежко копие, чието дърво било особено здраво, а острието — пронизващо и остро. Към него било закачено аленочервено знаме. Аленочервени били също и щитът, шлемът и амунициите на коня. Тъй като той винаги носел такива доспехи, тези, които не знаели името му, го наричали Аленочервения рицар. След като бил напълно въоръжен, той пришпорил коня си, който бил едър и бърз, а сетне грабнал щита и копието си. Ланселот също се качил на седлото. Донесли му добро и здраво копие, такова, за каквото ги бил помолил.

Всички се втурнали на ливадата, за да присъстват на двубоя между двамата рицари. Наобиколили бойното поле, като считали за съвсем полудял рицаря, който се сражава срещу Аргодрас, „защото в този край не познаваме — рекли те — по-добър рицар от него“.

Двамата противници се впуснали един срещу друг с цялата бързина, на която били способни конете им. Нанесли си толкова жестоки удари, че всеки забил острието на копието си през щита и ризницата на другия. Ако двете оръжия не се били разпръснали на парчета, и двамата щели да бъдат смъртно ранени. Изправен на стремената, Ланселот блъснал Аргодрас с тяло и с щит. Повалил го от седлото и го съборил на земята по гръб пред погледа на всички присъстващи. Другият се изправил бързо като силен мъж, какъвто бил. Извадил меча и метнал щита на главата си. Докато след удара си Ланселот вече се завръщал, Аргодрас размахал меча си и ударил коня му толкова свирепо, че забил надълбоко оръжието в главата на животното. Конят се свлякъл на земята, неспособен да удържи тежестта на товара си. Ланселот стъпил на крака:

— Сеньор рицарю — казал му Аргодрас, — вие много изискано слязохте от коня си, за да ми правите компания на земята!

Без да отговаря на подигравките на Аргодрас, Ланселот извадил меча и сложил щита пред себе си, за да се предпази. Другият сторил същото. Връхлетели един на друг. Щитовете и ризниците им се разхвърчали на парчета, а от шлемовете им струели искри. Размотавали се взаимно ту тук, ту там, според това дали си поемали въздух, или добивали сила. Рицарят оказвал такава съпротива на Ланселот, че за присъстващите било трудно да различат кой от двамата има превъзходство в битката. Нанасяли си такива удари, че и двамата били покрити с по-леки или по-дълбоки наранявания. Ланселот удрял толкова жестоко, че помитал всяка част от доспехите, до която се досегнел. Другият се задоволявал с това да се предпазва и понасял ударите до такава степен, че щитът му бил надупчен, както в горната, така и в долната си част. Ризницата му била разкъсана почти навсякъде и бримките й осейвали ливадата на бойното поле, а шлемът му — толкова очукан, че вече никак не го предпазвал. Ала Ланселот размахвал оръжието си, без да спира, като човек, преливащ от енергия и сила. Притискал Аргодрас толкова силно, че последният не можел да направи нищо повече, освен да се отбранява. Страхувал се от меча, който бил усетил до кръв на повече от десет места. Ланселот го разкарвал, както пожелае, ту напред, ту назад. Довел го дотам, че за всички станало ясно: часът на смъртта му е настъпил, ако Ланселот не го пощади. Но вместо да прояви и най-малката милост, Ланселот, обратно, притискал го толкова жестоко, че другият трябвало да признае поражението си с меч. Но все пак се надявал на ръкопашния бой (той бил наистина един от най-яките рицари). Захвърлил един след друг на земята щита и меча си и се затичал да нападне Ланселот с голи ръце. Щом го видял да приближава, Ланселот сторил същото. Сграбчили се за ръцете, като си ги извили взаимно. Ланселот, чиято сила била голяма, го надигнал на известно разстояние от земята и го блъснал така безмилостно, че другият припаднал от болка, а сърцето му за малко не се пръснало в гърдите. Ланселот изтръгнал бързо шлема от главата му, след това взел меча, който видял захвърлен на земята, замахал с него и нанесъл такъв жесток удар в лицето на Аргодрас, че разсякъл целия му отдушник чак до ушите. Другият, който усетил прегръдката на смъртта, се оставил, а Ланселот му отсякъл главата, без да чака повече. Сторил го заради Мелеаган, с когото рицарят бил братовчед. Сетне взел главата му и се явил пред крал Бодмагю:

— Сир — попитал го той, — това достатъчно ли е?

— Да, сеньор рицарю — отвърнал кралят. — Ала ви умолявам в името на верността, която дължите на всички благородни рицари по света, да сторите за мен нещо, което няма да ви коства много.

— С удоволствие, сир. Кажете какво желаете.

— Свалете шлема си — рекъл кралят, — за да видим лицето ви.

Той изпълнил това. При вида на Ланселот кралят се втурнал да го прегърне, но рицарят му казал:

— Ах, сир, за Бога, не ме приветствайте така. Наистина не трябва да го правите. Ако знаехте каква вреда ви причиних, щяхте да ме мразите повече от всички хора.

— Ланселоте — заявил кралят, — не говорете така. Досещам се какво искате да кажете, но не искам да го узнавам, защото е възможно да става дума за нещо, което ще помрачи радостта от вашето присъствие. А ми се ще да нямам никакъв повод за печал, докато сте при мен. Все пак, едно-единствено нещо на света би могло да ме потопи в скръб и аз съм почти сигурен, че то вече е факт. Тъй като не желая да научавам истината за него, ви умолявам да разговаряме само за щастливи събития. Когато сте тук, е повече от ясно, че радостите са повече от болките.^[3]

Така крал Бодмагю се утешавал в своето великодушие. Не се съмнявал, че синът му е мъртъв, но се страхувал да не си проличи заради върховната обич, която изпитвал към Ланселот. Би приел всички възможни жертви, без да се опозори, стига той да бъде негов другар всеки ден оттук нататък, но дори не смеел и да си представи, че Ланселот би се съгласил на подобно нещо.