Отвличането на Гениевра (121) (Роман от XIII в.)

121. Грифон от Мопас иска доспехите на Ланселот, като настоява той да удържи на обещанието си

Тук се казва, че след като напуснал сенешала Ке, който му дал коня си, Ланселот продължил да следва старицата, но парчето копие, забито в тялото му, го измъчвало много. Все пак не спрял да язди. Толкова кървял, че целите му дрехи били напоени с кръв, която се стичала до кръста му. Въпреки това старицата продължавала пътя си и така яздили до третия час, без да си разменят и дума. Тогава срещнали рицар на едър черен боен кон, който нямал друго оръжие освен меча си, а на дъгата на седлото му била закачена главата на друг, скоро убит рицар. Той бил висок, силен, добре сложен и изглеждал необикновено ожесточен и решителен. Щом доближил Ланселот, те се поздравили взаимно. Ала едва се отдалечили един от друг и рицарят се върнал при него:

— Сеньор рицарю — рекъл му той, — в името на човека, когото обичате най-много на този свят, кажете ми името си.

— Сеньор, наричат ме Ланселот от Езерото.

— Бога ми — отвърнал другият, — именно вас търся!

— Ето че ме открихте. Какво желаете?

— Искам да свалите доспехите си, за да ми ги дадете.

— За Бога — възразил Ланселот, — все още не сте ме довели до тази крайност. Но и не мисля, че един ден ще бъда принуден да ги сваля, докато мога да се защитавам, защото ще бъде твърде позорно за мен да се движа без оръжия.

— Все пак трябва да го сторите — отговорил рицарят — или ще нарушите обещанието си.

— Обещанието си? Обещал съм ви това?

— Да — отвърнал другият, — не ме ли разпознахте?

— Не — рекъл Ланселот, — ако не ми кажете кой сте вие.

— Ще ви кажа на драго сърце. Името ми е Грифон от Мопас. Именно аз ви отстъпих неотдавна моите доспехи на входа на гората на Четирите изпитания.^[1] Вие не носехте вашите, тъй като ми бяхте казали, че са откраднати. Това беше същата вечер, когато търсихте рицаря с аленочервените доспехи, който беше отвлякъл оръженосеца от шатрата, където сте се хранили. В замяна на тази услуга ми обещахте да ми дадете доспехите си при първия случай, когато ви срещна, при условие че не се сражавате в момента. Сега не се биете и затова искам доспехите, които носите. Ако откажете, ще нарушите думата си.

— Ах, сеньор — отвърнал Ланселот, — истина е, че ви ги обещах. Все пак ви умолявам, за Бога, да отложите това задължение за някой друг път. Ще постъпите благосклонно и любезно. Виждате добре, че бързам да помогна на тази дама.

— И дума да не става.

— Така ли, сеньор? Много добре, в този случай ще ги получите, дори ако трябва да умра на място, защото Бог знае, няма смисъл да живея, ако не спазвам обещанията си.