Отвличането на Гениевра (125) (Роман от XIII в.)

125. Додинел е взет в плен от един рицар, след като за малко не се удавил

Тук разказът описва, че след като Марук Червенокосия потеглил, Додинел Кръвника продължил да язди след девойката до вечернята. Тогава стигнали до река с бързи, дълбоки и тъмни води. Греда свързвала двата бряга. Била твърде тясна и затова изключително опасна.^[1] Девойката слязла от коня си и го вързала за едно дърво на брега. Додинел я попитал какво да прави със своя.

— Трябва — отвърнала му тя — да го оставите тук. Рицарят я послушал и девойката се качила смело на гредата, която по навик прекосила с лекота. Сетне наредила на Додинел да я последва. Той се съгласил. Стъпил на гредата, но тя била толкова тясна, че рицарят се вцепенил. Качил се, но се ужасил, защото никога не бил пробвал да се придвижва по този начин. Като виждал под себе си тъмната, дълбока и бърза вода, тръпки го побивали. Без да се спира, стигнал до средата на гредата. И там я усетил така да поддава, че имал силното усещане как ще рухне под него. Тя цялата се клатела, но това било от тежестта на неговите доспехи. Страхувал се до такава степен, че паднал в реката. Толкова се нагълтал с вода, че щял да се пръсне. С много усилия успял да освободи ръцете си и хванал гредата с длани. Ала въпреки силата си не могъл да се изтегли от водата, толкова много тежали доспехите му. Тогава погледнал към брега и забелязал някакъв селянин, който се готвел да премине:

— Хей, друже — викнал му той, — помогни ми да се изправя и да стигна до брега. Ако остана тук още време, течението ще ме понесе и ще се удавя под тежестта на доспехите си.

— Сеньор рицарю — възкликнал селянинът, — кой дявол ви доведе тук? Въобразявали сте си, че ще откриете приключения в тази река ли?

— Приключения — отговорил другият, — открих, но с удоволствие бих минал без тях. За Бога, приятелю, вместо да ми даваш акъл, помогни ми.

— От къде на къде селяните трябва да помагат на рицарите да водят докрай приключенията си. Така рицарите ще бъдат опозорени. Ето защо няма да ви се притека на помощ. Вие сте дошли тук и трябва да се измъкнете сам!

— Няма съмнение — рекъл Додинел, — че си долен селяк! Проклет да бъде този, който чака добро от селянин. Селянинът си е селянин!^[2]

Без повече да чака, селянинът си тръгнал, като оставил рицаря в опасната ситуация. Но Додинел бил толкова здрав в ръцете, че в целия двор на крал Артур нямало по-силен рицар от него. А и страхът от смъртта му влял толкова сила, че успял да се измъкне от водата и да легне по корем на гредата. Било чудо, че не я счупил от движението, което направил, за да се измъкне, и стигнал не без затруднения до брега. Но девойката, която следвал, била изчезнала. Това го ядосало много. Забелязал в началото на някакъв гъсталак малък замък с хубав външен вид. Оттам излязъл рицар, въоръжен от глава до пети, който се устремил право към Додинел. Последният се чувствал толкова зле от всичката вода, с която се бил нагълтал, че не можел да се изправи. Другият му заповядал да се предаде, ала на Додинел му било много лошо и не могъл да отвърне и дума. Тогава рицарят му изтръгнал шлема, свалил му отдушника и го заплашил да му отсече главата, но Додинел нямал сили да говори. Щом видял това, рицарят наредил на прислужниците си да го заловят и да го хвърлят в тъмница. Но разказът спира засега да говори за него и се връща на кралицата при пристигането й в Камелот.