67. Любовната нощ на Боорт и дъщерята на краля. Срещата на Боорт с девойката от Онгфорт, която не го разпознава
Така двете невинни млади души се слели в едно, син и дъщеря на крале. Природата ги научила на това, за което все още нищо не знаели. Те се допрели толкова близо един до друг, че цветята на непорочността разцъфнали помежду им. По време на този съюз Божията благословия и воля били толкова силни, че девойката заченала Елен Белия, който по-късно станал император на Константинопол и чиято територия надхвърляла тази на Александър, както разказва историята на неговия живот. По-нататък книгата говори за това в Търсенето на Граала.[1] Ето защо, макар и този съюз да бил основан на греха и незнанието на тези млади хора, Бог ни най-малко не се смилил над тях. Не искал тяхната непорочност да бъде покварена напразно. Той посял най-възвишения плод, на който някога са давали живот две млади растения. Както земеделецът може само да посади своята лоза, а Всемогъщият господар да прибави след това всичко останало, тоест плода, така било и с двамата млади. Те посели своя съюз, а Всемогъщият господар му дал плод. При все това дяволът изпитал огромна радост, защото вярвал, че ще ги приобщи към себе си, ала впоследствие осъзнал, че е изигран. Същевременно Дамата от Езерото, която бързо се осведомила за събитията посредством своите магии, се учудила силно. Сега не знаела на кого да се довери. Мислела, че Боорт ще остане непорочен през целия си живот и тази новина я натъжила много. Несъмнено такова било и твърдото обещание на Боорт, ала той загубил тази непорочност, като прекарал цялата нощ с девойката. По някое време дойката влязла отново при тях и накарала щастливия Боорт да се върне в леглото си. Докато си търкал дланите от задоволство, се случило така, че пръстенът, който му бил леко по-широк, се изплъзнал от пръста му. В този момент той разбрал, че е измамен. Силно натъжен, изчакал търпеливо до сутринта. Станал и отишъл да изслуша богослужението. След това облякъл доспехите си и помолил краля за разрешение да си тръгне. Той му позволил на драго сърце. А приятелката му го дръпнала настрана:
— Сеньор — рекла му тя, — осъзнавате добре какво се случи между нас и искате да си отидете. Тъй като не знаете какво ще бъде, когато се върнете, искам да вземете тази брошка и да я носите на шията си от любов към мен. Освен това, ви умолявам да се върнете тук преди шест месеца, защото ако се случи, че по Божията воля ме оставите бременна, бих искала да се явите пред моя баща, за да му потвърдите, че детето е ваше и да научи той от вас за нашето поведение.
Боорт сложил брошката на шията си и заявил, че ще бъде там, ако може дори преди определения период.[2] Сетне потеглил, като оставил девойката, потънала в тъга. Пришпорил коня си и се отправил на път сам, тъй като оръженосецът му бил ранен по време на турнира и трябвало да остане.
Яздил и след първия час стигнал до началото на една гора, наречена Глован. Точно когато щял да навлезе в нея, се обърнал и забелязал девойката от Онгфорт, придружена от хората си. Останал силно учуден, като видял, че всички носели дрехите си наопаки, а козината на конете им била пригладена по такъв начин, че предният им кичур липсвал, а опашките им били отрязани до колената.[3] Изненадал се толкова много, че се поспрял за известно време. Изчакал, докато минат покрай него, и ги приветствал. Девойката се приближила, след като също го била поздравила:
— Сеньор — рекла му тя, — за Бога, знаете ли нещо за един рицар, който носи бял щит и доспехи в същия цвят?
Воалът й я закривал, така че той не могъл да я разпознае.
— Защо питате, госпожице?
— Сеньор, бих искала да го открия.
И му описала цялото си приключение, както вече беше разказано. Така Боорт лесно разбрал коя е девойката, която го търси. Ала заради гнева, който пораждала у него смъртта на сенешала, не пожелал да се разкрие и отговорил така:
— В действителност, госпожице, не познавам изобщо рицар, носещ бели доспехи.
— За Бога — въздъхнала тя, — това ме притеснява ужасно.
Той не й отвърнал повече и след като я благословил, потеглил веднага. Яздил до третия час и стигнал до края на гората. Завил надясно по стар, малък, зле поддържан път и скоро наближил една долина, където течала широка и дълбока река, но не открил нито мост, нито брод, нито друг път. Погледнал към отсрещния бряг на реката и забелязал стабилно разположен замък, изцяло ограден от стена с бойници. Наблюдавал дълго време този замък, чийто външен вид му харесал много. После се отправил по реката в търсене на мост или брод, ала напразно. Не знаел какво да стори и не искал да се връща обратно. В този момент видял от замъка да излиза девойка, облечена само по риза и дърпана жестоко от четирима грубияни, всеки с брадва в ръка. Тя крещяла неистово. Мъжете се отнасяли към нея отвратително и унизително. Водели я с ритници към реката. Щом забелязала рицаря на другия бряг, започнала да го умолява:
— Благородни рицарю, помогнете на една девойка, която тези грубияни искат да убият! Великодушни рицарю, не ме оставяйте да загина в ръцете им, ако някога сте изпитвали жал към която и да е благородна дама!
