Отвличането на Гениевра (26) (Роман от XIII в.)

26. Ланселот побеждава Мелиадук Черния

Те се впуснали един срещу друг толкова бързо, колкото можели конете им, и си нанасяли с всичка сила удари по щитовете. Едрият рицар ударил така жестоко Ланселот, че успял да промуши копието си през щита и ризницата му чак до хълбока, при това без да засегне плътта. От своя страна Ланселот го блъснал с такава сила, че нито щитът, нито ризницата му попречили да забие в рамото му острието на своето оръжие. Той го притиснал толкова безмилостно, че го съборил по корем на земята. При падането копието му се счупило и желязото заедно с дървото останало в рамото на рицаря. Ланселот тъкмо слизал от коня си, за да се нахвърли срещу него, когато видял от шатрите да излизат тези, които току-що се били прибрали. Обърнал се към тях с меч в ръка. Ударил първия и той политнал от седлото към земята. Пришпорил коня си към другите и се хвърлил сред тях, като посичал щитове и ризници, и за кратко време се справил толкова добре, че никой не се осмелил да посрещне ударите, тъй като всички били усетили до кръв меча му. Разбягали се в безпорядък, а Ланселот се опитал да ги догони, колкото може. Когато гората ги скрила от погледа му, се върнал при едрия рицар, любопитен да узнае местния обичай. Щом стигнал до него, слязъл от коня си. Другият се бил изправил в седнало положение, тежко ранен. Ланселот изтръгнал шлема от главата му и заявил, че е загубен, ако не се предаде. Извадил меча си и дал вид, че иска да му отсече главата. При вида на размахвания меч рицарят изпитал силен страх от смъртта:

— Благородни рицарю — измолил се той, — имай милост! Ето меча ми.

Ланселот го взел.

— Сега кажете ми защо ненавиждате рицарите, които служат на моята господарка?

— Истината е, че преди една година с други двама рицари, мои братя, един понеделник сутринта яздихме из гората на Кардуел. Същия ден кралят беше там на лов. Беше довел и кралицата, за да я развлече. В този момент съдбата ни срещна с един рицар, към когото изпитвахме смъртна ненавист, заради това че беше убил наш първи братовчед. Успяхме да го надвием веднага и тъй като желаехме да си отмъстим сурово, вместо да го убием, го завързахме за опашката на един от конете ни и тъкмо щяхме да го влачим зад нас, когато срещнахме кралица Гениевра. Съпровождаха я десет въоръжени рицари. Гледката породи у нея силна жал и тя ни помоли да се задоволим с това, с което вече бяхме наказали рицаря. Отговорът ни беше, че няма да обърнем никакво внимание на молбите й. Тя настоя да го сторим въпреки всичко. Така започна битката, в която двамата ми братя намериха смъртта си, а рицарят беше освободен. Аз дължа спасението си единствено на бягство. Случката ме изпълни с болка и яд. Върнах се в тази кула и се заклех в присъствието на всички мои хора, че никога оттук няма да премине рицар, който се обявява за кралицата, и освен ако не избяга, ще бъде затворен или убит, ако го победим. Оттогава са идвали множество рицари и всички тях сме пленявали или убивали. Ала ето че сега сме надвити, а вие сте победител. В този момент можете да ме убиете или да ми простите. Но тъй като по мое мнение сте великолепен рицар, най-добрият на света, би следвало да се покажете и като най-великодушният и във вас да открием състрадание, равняващо се на храбростта ви.

— Няма да проявя и капка милост към теб — отвърнал Ланселот, — ако не ми обещаеш да изпълниш всичко, което ти заповядам.

— Обещавам.

— В такъв случай, ще дадеш рицарската си дума — заявил Ланселот, — че никога няма да атакуваш който и да било рицар на госпожа кралицата, освен ако не се защитаваш.

— Обещавам.

— Тогава ти заповядвам, уповавайки се на честната дума, която ми даде, да отидеш в двора на крал Артур и там да се предадеш на госпожа кралицата от името на този, който е неин рицар.

— Ще изпълня всичко това, както подобава — казал той, — тъй като такава е вашата воля, но за този нощ ви умолявам да останете при мен, защото вече е късно и е време за почивка.

Ланселот отвърнал, че не е възможно, тъй като го очаква още много път. Ала преди да тръгне, се осведомил за името на рицаря.

— Казвам се Мелиадук Черния. А вие, сеньор, как се казвате?

— Опишете доспехите ми в двора — отговорил Ланселот — и там ще ви кажат.

Без да се бави повече, той потеглил и яздил на бърз ход по каменистия път, докато нощта го изненадала. От дясната си страна забелязал отшелническа обител и се отправил натам. Почукал на вратата и отшелникът му отворил. Влязъл вътре, оставил коня си в двора и съблякъл бързо доспехите си. Отшелникът отишъл до ограждението, за да събере трева, с която едновременно да направи постеля на рицаря и да нахрани коня му.