Отвличането на Гениевра (32) (Роман от XIII в.)

32. Боорт и Амида, девойката, лишена от наследство

Когато Лионел пристигнал в двора, Боорт не бил там, но веднага изпратили да го повикат и двамата братя се приветствали. Лионел му предал посланието на Ланселот. Боорт отвърнал веднага потиснато, толкова голям бил срамът му:

— Без съмнение той казва самата истина, сеньор. Ако прекалено се застоя тук, няма да мога да си спечеля нито похвали, нито известност.

Без да се бави повече, той се отправил към дома си и облякъл доспехите. Когато бил напълно въоръжен, с изключение на главата и ръцете, отишъл да се сбогува с краля и кралицата, които го благословили с много любов. Що се отнася до Лионел, той останал там, тъй като трябвало да излекува раната си, нанесена му от Ланселот.

Боорт напуснал двора и се насочил по най-прекия път към земите на Гор с надеждата да срещне Ланселот. Първия ден яздил, без да попадне на приключение, което си струва да бъде разказано. Вечерта намерил подслон при един васал, който, щом разбрал, че е от двора на краля, го посрещнал много добре. На следващия ден тръгнал възможно най-рано и навлязъл в гора, наречена Ландоан. Яздил из нея до вечернята, без да срещне жива душа. По това време слънцето греело много силно, както можело да бъде около празника на Свети Йоан,^[1] и било твърде уморително да се язди. Заради силната жега Боорт свалил шлема си и го поверил на своя оръженосец. Ето че срещнал някаква девойка. Поздравил я, а тя го огледала внимателно. Сторил й се най-красивия рицар на света и при това много млад.

— Бог да ви благослови! — рекла му тя. — Честна дума, не зная кой сте, но ако вашата смелост се равнява на красотата ви, заслужавате особено уважение.

За възрастта си той несъмнено бил най-красивият рицар на света.

— Разбира се, госпожице, ако храбростта ми не струва красотата, която ми приписвате, а и аз не зная дали не ми се надсмивате, тогава няма никакъв смисъл от обаянието ми!

— За Бога, сеньор, ако се осмелите да ме последвате, скоро ще мога да ви кажа кое преобладава у вас — смелостта или красотата.

— Несъмнено — отвърнал той, — ако притежавам някаква смелост, бих предпочел да не зная за нея, тъй като може би ще се възгордея, а един рицар не бива да изпада в тщеславие за нещо, дадено му от Бога. А да ви последвам там, където пожелаете, съм готов.

— Добре, елате тогава.

— Ще ви следвам.

Веднага след това девойката се обърнала и поела по пътя, откъдето била дошла. Яздили до третия час. Щом излезли от гората, видели пред себе си прелестен укрепен замък. Девойката рекла на своя спътник:

— Сеньор, не е ли невероятно красив замъкът, който виждат очите ви?

— Без съмнение — отвърнал той.

— Нали има за какво да скърби, сеньор, тази, която е лишена от него? Тя би трябвало да бъде дама и господарка тук, ала ето я сега несправедливо прокудена.

— Госпожице, ако губи приятели, би имала право да бъде огорчена. Но тъй като Господ е всемогъщ и тя го знае, не бива да тъжи толкова, защото Той с лекота може да й върне загубеното благо, стига да е такава волята Му. Всъщност, бих искал да узная с каква цел ми казвате тези неща.

— Затова, сеньор, че именно аз би трябвало да бъда господарката на този замък и да го притежавам. Изхвърлиха ме навън и ме изгониха, както и сестра ми, която е много по-красива от мен.

— И кой ви причини това? — попитал Боорт.

— Разбира се, че ще ви кажа на драго сърце, щом проявявате желание.