Отвличането на Гениевра (22) (Роман от XIII в.)

22. Маргондър от Черния замък, злословещият рицар

Именно в такава щастлива празнична атмосфера крал Артур задържал Ланселот цяла седмица и на света не съществували удоволствие или радост, които той да не изпитал, щом като получавал всичко, което пожелаел от своята дама, изворът на щастието му. В края на седмицата, когато Ланселот трябвало да тръгва, всички били помрачени. Кралицата ронела горещи сълзи, но тайно и освен тях двамата никой друг не забелязал. В понеделник сутринта Ланселот се върнал от богослужение, облякъл си доспехите, качил се на коня и напуснал двора без знанието на никой друг освен на кралицата. Яздил целия ден, без да срещне приключение, достойно да бъде разказано. Прекарал нощта при един горски пазач, който го посрещнал много добре. На следващия ден призори продължил пътя си. Навлязъл в една гора, която наричали Еловата, и забелязал от дясната си страна тясна пътека, която му изглеждала малко запустяла. Завил по нея и яздил целия ден чак до третия час. Тогава се натъкнал на някакъв рицар, който се движел без свита. Носел всичките си доспехи — ризница, шлем, нищо не липсвало. Ланселот го поздравил, другият сторил същото и го попитал откъде е:

— От земите на Уелс — отговорил Ланселот.

— Сеньор — обърнал се съм него рицарят, — били ли сте някога в двора на крал Артур?

— Да — отвърнал Ланселот, — няколко пъти.

— А виждали ли сте кралицата?

— Да.

— Добре, тогава можете да кажете — подхвърлил той, — че сте видели най-непочтеното създание!

— Защо говорите така?

— Знам със сигурност и ще ви кажа как го узнах. Случи се тази година да бъда в двора на крал Артур, когато пристигна една девойка, която съобщи, че Ланселот е умрял, умолявайки за прошка крал Артур, затова че спал със съпругата му. Девойката носеше такива доказателства за това, че нямаше как да не й се повярва.

— Какви доказателства? — попитал Ланселот.

— Пръстенът, който е получил като залог за любовта си към дамата — отвърнал другият. — Но когато девойката го показа като доказателство, в нито един момент кралицата не се опита да го опровергае. Напротив, тя заяви пред всички, че без съмнение е обичала Ланселот и му е дала пръстена.^[1] Беше ясно за всички, че тя е такова създание, каквото ви казах, и съм убеден в това.

След тези думи Ланселот бил обхванат от ярост:

— Сеньор рицарю, лудост е да изричате подобно нещо, ако не можете да го докажете!

— Няма рицар на света — отвърнал другият, — срещу когото да не приема да го докажа с изключение на един.

— И кой е той?

— Ланселот от Езерото, синът на крал Бан от Беноик. Срещу всички останали бих се осмелил да го сторя без проблем, но не и срещу него.

— Ланселот? Той е мъртъв повече от година.

— Истина ли е това? — попитал рицарят.

— Не съм видял смъртта му лично, но така се говори.

— В този случай няма рицар на земята, срещу когото да не се осмеля да докажа, че кралицата е най-непочтеното от всички създания, щом като вместо краля, най-благородния човек на света, тя е допуснала в леглото си друг рицар.

— За Бога — отговорил Ланселот, — в тази страна има много рицари, които ще я защитят, ако ви чуят да произнасяте тези упреци към нея.

— Очевидно не сте от тях.

— Това няма откъде да го знаете — рекъл Ланселот.

— Ако сте от тях, защитете мнението си. Аз съм напълно готов да докажа, че тя е такава, каквато ви казвам, и още по-непочтена дори.

— Пък аз — отвърнал Ланселот — съм готов да оспоря това срещу вас. Предизвиквам ви!