Отвличането на Гениевра (3) (Роман от XIII в.)

3. Ланселот се качва на каруцата

Ланселот следял развоя на битката. Като видял как отвеждат неговата господарка, бил обхванат от безпокойство. Веднага пришпорил коня си и надал боен вик. Мелеаган го забелязал. Насочил коня си към Ланселот, тъй като освен вероломен той бил и изключително храбър. Пустошта била равнинна, конете — необуздани, а рицарите буйни, смели и изпълнени с ярост. Те се оттеглили назад. Нанасяли си жестоки удари по щитовете. Копието на Мелеаган се счупило, а Ланселот пронизал щита му. Ризницата на противника му била здрава и устоявала на ударите, но рицарят не можел да се противопоставя на тяхната сила. Той се прекатурил от седлото и политнал към земята. Паднал толкова лошо, че почти изгубил съзнание. Конят му избягал, а Ланселот се втурнал с бясна скорост към другите. Държал копието си отново в ръце и ударил първия, когото застигнал, като го хвърлил мъртъв на земята. След като се оттеглил назад, се впуснал отново в битката. Служел си толкова изкусно с оръжието, че успял да убие четирима, преди то да се счупи. Извадил меча и отпуснал юздите на коня си като човек, който не се страхува от смъртта. Разбивал на парчета щитовете, разсичал шлемовете, разкъсвал ризниците на всички, които застигал. Но Мелеаган успял да се качи отново на коня си. Той видял чудесата, които постигал този рицар, и интуицията му подсказвала, че това е Ланселот. Пришпорил коня си към него. Ръцете му отново държали копие. Ударил с него коня на Ланселот и го ранил смъртоносно. Рицарите се втурнали към него, но Мелеаган, които се страхувал от появата на хората на Ланселот, им извикал:

— Оттеглете се всички, това не влиза в плановете ни.

Те се върнали обратно, а Мелеаган сторил същото, тъй като не се осмелявал да плени или повали мъртъв Ланселот от страх да не бъде изненадан. Не само че му липсвала смелост за толкова рисковано начинание, но вече се чувствал и в правото си да отведе кралицата.

Конят на Ланселот издъхнал, а той самият не бил в състояние да стори нищо. Позволил на останалите да минат покрай него и бил толкова смазан, че за малко щял да посегне на живота си. Огледал се около себе си и забелязал монсеньор Говен, въоръжен от глава до пети. Той бил видял конят на Ке да препуска към града, така че хората на краля си помислили, че сенешалът е мъртъв. Монсеньор Говен се въоръжил, за да последва кралицата до земите на Гор, решен с риск за живота си да й помогне. Той водил със себе си два коня. Веднага щом го съзрял, Ланселот го разпознал, но другият — не. Щом стигнал до него, Ланселот му казал:

— Сеньор рицарю, можете да се уверите сам, конят ми е мъртъв. В името на Бог, при условие че ще ви се отплатя, дайте ми или ми заемете един от вашите, докато съм в състояние да ви го върна.

Монсеньор Говен се съгласил на драго сърце:

— Вземете който си изберете — казал му той.

Без да избира^[1], Ланселот с един скок се метнал на единия кон, докато неговият рухнал на земята. Тогава монсеньор Говен го попитал кой е той.

— Не берете грижа^[2], който и да съм аз, вашият кон ще ви бъде щедро върнат един ден.

Монсеньор Говен се почувствал напълно унизен от отговора и съжалил много, че въобще е задал този въпрос.

Без да чака повече, Ланселот потеглил, като пришпорил коня си по следите на Мелеаган и успял да го настигне, а той се питал изумен откъде неговият противник се е сдобил толкова бързо с нов кон. При това положение заповядал на хората си този от тях, който първи успее да го достигне, да убие коня му. Той самият се изправил срещу Ланселот и когато видял, че е без копие, хвърлил на земята своето и извадил меча си. Те се устремили един срещу друг и си нанесли такива удари по шлемовете, че и двамата останали зашеметени. Но Ланселот се отправил към тези, които отвеждали кралицата, и ударил толкова жестоко първия настигнат рицар, че му отсякъл дясната ръка. Останалите убили коня му. Той паднал заедно с него. След като се изправил на крака, бил още по-разярен. Нахвърлил се срещу Мелеаган, който бил замаян до такава степен от получения удар, че се вкопчил с две ръце в шията на коня си. Ланселот го ударил отново толкова безмилостно, че той не могъл да се задържи на седлото и политнал към земята. Тогава Ланселот скочил на коня му и се впуснал с бясна скорост към другите. Те отново убили коня му, като междувременно намерили кон и за своя господар. Отдалечили се стремглаво, като оставили силно разярения Ланселот да ги следва по петите пеша и с изваден меч. Когато се изтощил от ходене, той погледнал направо и забелязал насред един тревист път каруца, а на стръката — гърбаво джудже, което я управлявало умело.

— Ей, джудже! — провикнал се той, ако знаеш нещо за тези рицари пред нас, които отвеждат една дама, кажи ми и аз обещавам да бъда твой рицар завинаги.

— Ооо! — рекло джуджето — говориш за тези, които отвеждат кралицата ли?

— Точно така.

— Наистина ли искаш да го знаеш?

— Да — отвърнал Ланселот — повече от всичко.

— При това положение — казало джуджето, — качи се на тази каруца и аз ще те отведа на едно място, където ще научиш със сигурност как стоят нещата.

— Обещаваш ли?

— Да — отговорило джуджето — и Ланселот на мига скочил в каруцата^[3].