Отвличането на Гениевра (136) (Роман от XIII в.)

136. Приключенията на Агловал. Престоят му при Грифон от Мопас. Освобождаването на Ке. Включването му в търсенето на Ланселот

Тук разказът твърди, че след като Агловал напуснал другарите си, яздил целия ден, без да попадне на приключение, което да заслужава да бъде споменато в книга. В крайна сметка стигнал до дома на един свят мъж, отшелник, който направил всичко възможно да му осигури удобства за през нощта. На следващия ден станал рано и прекосил на длъж и на шир цяла една гора, така че на петия ден стигнал до тясна пътечка. Било малко преди вечернята, когато срещнал препускащ рицар на едър кон в пълно бойно снаряжение. Щитът му бил надупчен навсякъде, ризницата му — напълно разпокъсана, шлемът му — много похабен и очукан, а кръвта му се стичала от главата и ръцете, така че ризницата му била цялата червена. Щом забелязал Агловал, той се спуснал към него възможно най-бързо:

— Ах, благородни рицарю — извикал му той, — имайте милост към мен! Не позволявайте да ме убият пред очите ви!

— Сеньор — рекъл Агловал, — в момента не виждам никой, който да желае да ви стори зло!

— Сеньор, скоро ще го видите. По петите ме гони рицар, който иска да ме убие без причина. Вече успя сериозно да ме рани, както можете да го установите.

— Добре, не се безпокойте — отвърнал Агловал, — нека се приближи. Давам ви честната си дума, че най-напред ще си има работа с мен.

След тези думи те се обърнали и забелязали рицар, препускащ стремглаво.

Рицарят веднага предупредил Агловал:

— Ето го, сеньор!

Агловал се спуснал към него с пълна скорост. При вида на нападателя си, новодошлият обърнал към него своя кон и те взаимно си нанесли удари, на които щитовете им не устояли. При сблъсъка рицарят счупил копието си. Що се отнася до Агловал, той го ударил толкова жестоко, че го хвърлил на земята заедно с коня му. Ала рицарят бил много храбър и се надигнал бързо. Извадил меча от ножницата си и като покрил главата си с щита, показал добре, че е решен да се отбранява. Агловал се спуснал срещу него, както бил на коня си. Блъснал го толкова безмилостно с гърдите на коня си, че го хвърлил отново на земята. Сетне също слязъл от седлото, защото не искал да продължава нападението си на кон, докато другият е на крака. Вързал коня си за едно дърво, извадил меча си и се нахвърлил срещу него. Но намерил последния в такова състояние, че той нямал сили да се изправи. Тогава изтръгнал шлема му и след като му надигнал отдушника, заявил, че ще му отсече главата, ако не признае поражението си. Другият отворил очи, въпреки че бил в много лошо състояние. При вида на меча, с който съперникът му искал да го обезглави, изпитал страх от смъртта и поискал милост:

— Ах, благородни рицарю — помолил го той, — пощади ме, признавам се за победен! — и му подал меча си.

Агловал го взел, а после го попитал защо иска да убие този рицар.

— Ами понеже завчера той уби един от моите оръженосци, не знам защо, и аз бях готов да го убия, ако имах надмощие над него. Именно това щеше да се случи, ако не ви бях срещнал.

— Бога ми, намерението ви е било несъразмерно, щом като заради смъртта на един оръженосец сте искали да убиете рицар.^[1] Ала по този въпрос няма да ви отмъщавам. В замяна искам да се подчините напълно на този рицар.

— Ще го сторя — заявил той, — тъй като не бих могъл да постъпя другояче.

Приближил се до рицаря, коленичил пред него и го помолил да му прости за злината, която му причинил. Последният му простил. Тогава победеният рицар се качил на коня си и рекъл на Агловал:

— Сеньор, вече е време да се приютите, нощта настъпва. Имам подслон много наблизо. Моля ви да ме придружите. Там ще се почувствате по-добре, отколкото на всяко друго място, до което може да стигнете тази вечер.

Агловал нямал нищо против. Сетне попитал рицаря, когото бил освободил, откъде е.

— От замъка Рогедон, на една английска левга оттук — отговорил му той. — Ако склоните да дойдете, ще ви отрупам с най-големи почести. Длъжен съм да го сторя, защото ми спасихте живота.

— Предлагам ви друго — намесил се победеният рицар. — Ще дойдете и двамата да пренощувате при мен. Така ще празнуваме по-добре, отколкото ако всеки потегли поотделно.

Агловал и другият се съгласили.

Веднага след това тримата се върнали обратно и стигнали до една поляна насред гората. В центъра на поляната се издигала висока укрепена кула, оградена от стени и ровове. Доближили кулата и влезли вътре. Обитателите се спуснали да ги хванат за стремената, за да им помогнат да слязат от конете и за да им свалят доспехите, тъй като имали голяма нужда от отдих и почивка. След като това било сторено, тамошният господар ги въвел в главната зала. Агловал го попитал за името му:

— Казвам се Грифон от Мопас — рекъл му той. — А вие, сеньор, как се казвате и от кой край идвате?

Той му отговорил, че принадлежи на двора на крал Артур.

— И какво търсите? — попитал Грифон.

Агловал му разказал за приключението на кралицата и за Ланселот и как кралицата видяла някакъв рицар да отнася главата на последния.

— Затова всички ние се заклехме, че ако разберем кой е той и го открием, ще предадем главата му на краля. Тъкмо затова тръгнахме на път десет рицари, решени да не слагаме край на нашето търсене, докато не успеем.

След като чул разказа на Агловал, Грифон се замислил какво поведение да предприеме. Сигурен бил, че ако Агловал узнае кой е той, няма да повярва, че не е убил Ланселот. Така, ако другият научи нещо, смъртта му е сигурна. Побързал да заяви, че би било наистина голямо нещастие, ако Ланселот е мъртъв, „но, впрочем, сеньор, загубихте ли и други рицари освен него“?

— Бога ми, да — сенешала Ке, както и Сагремор Безмерни и Додинел Кръвника. Все пак смъртта на тримата не ни наскърбява толкова, колкото тази на Ланселот.

— Наистина ли, сеньор? — попитал Грифон. — И ако някой ви каже къде е сенешалът Ке, значи ли това, че няма да сте му признателен?

— Напротив, ще съм благодарен, Бог ми е свидетел — уверил Агловал, — и ще се радваме много.

— Добре тогава — отвърнал рицарят, — ако отидете утре до отшелническата обител Живия плет, ще го откриете там.

— Господ да ви благослови — рекъл Агловал.

Агловал прекарал нощта в кулата. На следващия ден веднага след изгрев-слънце станал, облякъл доспехите си, пришпорил коня си и потеглил на път. Яздил направо към обителта, за която му споменал неговият домакин. Щом Агловал се отдалечил, Грифон отишъл при сенешала Ке, когото държал като заложник:

— Сеньор Ке — заявил му той, — връщам ви свободата — и му обяснил по какъв начин.

— Искам да се отправите директно към обителта Живия плет и да се предадете на Агловал. Ако ви попита кой ви изпраща при него, кажете му, че не знаете. Тъй като държа никой да не получава сведения за мен, изисквам вашето обещание да не разкривате никому, където и да отидете, че сте били тук.

Сенешалът се съгласил, много щастлив, че е на свобода. Грифон наредил да му донесат нещо за ядене, а после и доспехите, както и било сторено. Сенешалът потеглил на път и яздил бързо, така че около третия час пристигнал на посоченото място. Там срещнал Агловал, който го приветствал и първият въпрос, който му задал, бил откъде идва, но сенешалът Ке не му казал нищо, за да спази обещанието си. Тогава Агловал му разказал как десетте другари поели на път да търсят Ланселот, решени да не се спират, преди да получат сигурни сведения.

— А вие, монсеньор Ке — продължил той, — какво ще правите? Ще се включите ли към нас в това търсене от любов към Ланселот? Несъмнено той би го сторил за вас, без да се замисли.

Монсеньор Ке заявил, че със сигурност ще се присъедини. Пред един дървен кръст дал веднага същата клетва, която били произнесли и другите. Сетне двамата поели заедно на път. Но с това разказът спира засега да говори за тях и се връща на монсеньор Говен след раздялата му с неговите другари.