Отвличането на Гениевра (115) (Роман от XIII в.)

115. Сагремор освобождава приятелката на Маргалан. Двубоят между Сагремор и Бранделис, херцог на Таненж

С тези думи се разделили и Сагремор поел по пътя, без нито един от рицарите да го спре или повика. Той минал пред тях и яздил чак до шатрата, която разпознал добре по указанията, които му дали. Прекосил прага. Четирима рицари вътре се хранили на една маса. Девойката седяла сред тях и плачела с горещи сълзи. Щом я забелязал, Сагремор се отправил към нея, без да поздрави рицарите:

— Госпожице — рекъл й той, — отведоха ви несправедливо, затова е редно да ви върна обратно.

В този момент един от рицарите заразмахвал някаква кама пред лицето му с намерение да я хвърли срещу новодошлия.

— Спрете, рицарю — предупредил Сагремор. — Бог ми е свидетел, че ако мръднете, ще ви отсека главата!

Без изобщо да възпре своя удар, другият хвърлил камата към Сагремор с такава сила, че разкъсал ризницата му точно на рамото. Острието се забило наполовина в голата му плът. Щом Сагремор се почувствал ранен, издърпал камата от рамото си, извадил меча и с него нанесъл такъв удар по главата на нападателя си, че я разцепил на две чак до зъбите. Последният паднал мъртъв на земята. Веднага след това другите трима рицари скочили, за да вземат оръжията си, ала Сагремор им препречил пътя. Ударил първия по главата, така че мозъкът му се разтекъл. Рицарят се свлякъл на земята. Другите двама побягнали възможно най-бързо от шатрата. Когато Сагремор се освободил от тях, хванал девойката и я качил на шията на коня си.

— Къде възнамерявате да ме отведете? — попитала тя.

— При вашия приятел, който ме изпрати тук.

Тя бързо се съгласила и двамата потеглили. При все това Сагремор не спирал да я оглежда. Тя му харесвала толкова много, че ако рицарят не му се бил доверил напълно, за да му я върне, щял да поиска любовта й, но тази причина го принудила да се откаже. Стигнали до десетте шатри, там, където Сагремор се сражавал срещу рицаря. Тъкмо ги преминавал, когато се появили десет въоръжени рицари. Те настояли, че не може да отведе девойката.

— Как така?

— Нашият господар от Таненж иска да знае коя е тя.

— За Бога — отвърнал Сагремор, — и дума да не става.

— Напротив, или ще влезете тук, или ще ви я отнемем насила и ще я заведем при него.

— Ще можете спокойно да ми я отнемете, ако не успея да я защитя от вас. Но, честна дума, докато съм жив, няма да я отведете, щом искате да прибегнете до сила.

— Добре тогава, защитавайте се — казали те, — битката вече започна.

— Ще се отбранявам, както мога — уверил той.

Без да чака, свалил девойката от коня и заявил достатъчно високо, за да го чуят всички:

— Хайде, приближете се, ако имате куража. Дори и да сте четиридесет на брой, нека Бог никога не ми дава своята подкрепа, ако успеете да я отведете, докато в тялото ми има живот и не съм пленен!

След като чул тези думи, един от рицарите се приближил към него и го попитал кой е.

— Аз съм от двора на крал Артур — отвърнал той.

— Как се казвате?

— Името ми е Сагремор Безмерни.

— Бог ми е свидетел, първият, който ви е нарекъл така, е сторил това с право! Наистина сте ужасно сприхав и горделив, щом заявявате, че ще се биете срещу всички нас заради тази девойка!

— Честна дума, по-скоро ще се бия, отколкото да ви позволя да я отведете, защото един рицар ме изпрати да я търся и ме помоли да му я върна. По-добре да загина, отколкото да не изпълня задачата си, тъй като той разчита на мен.

При тези думи към тях се присъединил рицар, облечен в доспехи, чиито цветове били като тези на шахматна дъска. Щом видял, че Сагремор е решен да защитава девойката срещу всички тях, си казал, че този рицар трябва да е много смел, за да им говори по този начин. Забелязал щита му, който бил изцяло надупчен от удари с копие или меч, ризницата му — със скъсани бримки на няколко места, той самият — покрит с кръв от свои и чужди рани. Изпълнен бил с такава почит към него, като към никого другиго досега. Все пак му заявил, за да изпробва силата на неговия характер:

— Сеньор рицарю, трябва да предадете девойката, каквото и да ви задържа.

— Сеньор — отвърнал Сагремор, — ако го сторя, няма да бъде доброволно. Но ако нещата могат да се решат между вас и мен, не мисля, че би трябвало да ви я предавам днес, каквато и сила да притежавате.

— Така ли? Честна дума, именно това ще разберем веднага! За Бога, налага се да се сражавате срещу мен.

— Срещу вас ли? — попитал Сагремор. — Това не ме плаши. Не сте първият, с когото ще си меря силите.

Грабнал веднага някакво копие, което забелязал пред себе си. Ала когато рицарят го видял да се приготвя за двубой, се обърнал към него:

— Бих искал да узная името ви, преди да започнем да се сражаваме — рекъл му той.

— Казвам се Сагремор Безмерни.

— Сеньор — възкликнал другият, — бъдете добре дошли! Без съмнение най-много исках вас да срещна.

— Кой сте вие всъщност? — попитал Сагремор.

— Името ми е Бранделис, херцог на Таненж, заради когото се сражавахте срещу Модюи Черния на Сухия остров.^[1] Повярвайте, бях толкова опечален от вашето тайно заминаване, че в себе си бях решил да не видя мир, докато не ви открия. Днес мислех дори да се отправя към двора на крал Артур и да се опитам да получа сведения за вас, докато моето търсене приключи. Няма нищо учудващо в поведението ми, защото ми направихте услуга, за която никога няма да мога да ви се отблагодаря достатъчно по какъвто и да е повод. Слава Богу, че ви намерих така бързо!