Отвличането на Гениевра (4) (Роман от XIII в.)

4. Огненото копие

По това време, според един от обичаите, ако някой търсел смъртта на другиго или неговото опозоряване по всички краища на земята, той го карал най-напред да се качи на каруца. Така човек си навличал презрението на двора и губел закрилата на закона. Ланселот се качил на каруцата. След известно разстояние били настигнати от монсеньор Говен, който минал през всички места, където Ланселот извършил своите подвизи, и видял телата на убитите. Бил възхитен от тези храбри постъпки. Щом видял рицаря на каруцата, той се ядосал силно и казал на джуджето:

— Джудже, кажи ми, ако знаеш нещо за тези, които отвеждат кралицата.

— Ако се съгласиш да се качиш на каруцата, както го стори този рицар, ще те заведа там, където ще научиш със сигурност как стоят нещата — отговорило джуджето.

— Да се кача на каруцата — възкликнал Говен. — Боже мой, няма да го бъде!

— Явно нямаш същата жажда за опозоряване както този клет рицар — казало джуджето.

Монсеньор Говен яздил до каруцата. На смрачаване стигнали до един укрепен град. Едва влезли в него и всички хора посрещнали Ланселот с викове, ругаели го, плюели по него и питали джуджето какво е извършил. Джуджето от своя страна прекосило целия град. След като излезли от него, монсеньор Говен рекъл на Ланселот:

— Сеньор рицарю, за вас би било по-почтено да бъдете на кон вместо на тази каруца. Аз имам два — този, който яздя, и другия, който е на моя оръженосец. Вземете този, който желаете, и честта ще бъде на наша страна, на ваша и на моя.

— Бога ми — намесило се джуджето, — и дума да не става, защото той трябва да стигне с каруцата до мястото, където аз ще прекарам нощта.

Ланселот отклонил предложението. Те се отдалечили, без да чакат повече.

След като изминали близо две левги, стигнали до друг укрепен град. Ако първия път Ланселот бил обсипван с порой от обиди, тук било още по-зле, тъй като всички без изключение, големи и малки, тичали след него. По този начин те го съпроводили до едно обширно заградено място, изцяло затворено от висока стена с бойници. Именно там влязла каруцата.

— Слезте, сеньор рицарю — казало джуджето.

— Първо ще ми кажеш за моята господарка.

— Ще разберете тук.

— Не е ли възможно по друг начин?

— Не желаете ли да прекарате нощта тук? — попитало джуджето.

— Не — отвърнал Ланселот, — предпочитам да продължа пътя си.

— Ако искате да получите отговор на вашите въпроси, трябва да останете да спите тук. Но ако не притежавате храброст, която да устои на всяко изпитание, не предприемайте нищо, тъй като никой не се е измъкнал жив от това място, освен ако не се е отличавал с изключителни качества.

Тази принуда смутила силно Ланселот. Той осъзнавал добре, че ако остане там, монсеньор Говен ще да го разпознае, а ако си замине, джуджето ще види в постъпката му проява на малодушие. Решил да остане. В този момент към тях се приближили две девойки, които слезли от една висока кула. Те приветствали монсеньор Говен. От своя страна Ланселот също ги поздравил. Едната му казала:

— Бога ми, сеньор рицарю, би трябвало да се въздържате да поздравявате девойки!

— Защо?

— Защото сте били на каруца и така сте се опозорили, където и да отидете.

Тези думи засегнали дълбоко Ланселот и той за малко не се пробол със собствения си меч. Но щом се сетил, че се е качил на каруцата заради своята господарка, прибрал меча в ножницата и забравил обидата. Отправил се направо към кулата, от която били слезли двете девойки, и влезнал в пищна стая с прекрасно легло. Свалил си щита и легнал на леглото направо с доспехите, без да свали дори шлема си.

Двете девойки също се качили бързо в кулата. Те веднага попитали монсеньор Говен кой е този рицар, но той не могъл да им каже. Когато го видели да се излежава на красивата постеля, се запитали още по-озадачени кой ли бил могъл да бъде. Едната от тях му казала:

— Пфу! Сеньор опозорени рицарю, да бъде проклет часът, когато легнахте на това легло!

— Защо? — попитал той.

— Защото то е твърде пищно за човек като вас!

— И още по-пищно да беше, щях да се излегна в него.

— Наистина ли? — попитала тя. — Бога ми, скоро ще видим тази работа!

Изведнъж се появили няколко прислужници, които му свалили доспехите. Един от тях му облякъл мантия с преливащи се цветове. Приготвили храна за него и за монсеньор Говен, тъй като другите в къщата вече били вечеряли. Но Ланселот заявил, че няма да вечеря, тъй като не се чувства добре. Монсеньор Говен, който умирал от желание да разбере кой е той, дошъл в стаята и го помолил много любезно да отиде да се нахрани. Ланселот обвил главата си с мантията, за да не бъде разпознат и казал, че няма да отиде.

— Разбира се — рекли девойките, — имате право, защото за вас би било по-добре да сте мъртъв! Не се обиждайте — казали те на монсеньор Говен, — ние ще ви правим компания. Ако той дойде на масата, ще си тръгнем.

Монсеньор Говен все пак продължил да го подканя до такава степен, че Ланселот обещал да вечеря, при условие че остане в стаята си сам. Монсеньор Говен бил много огорчен от това и отишъл да вечеря с девойките. Предпочитал да не се храни по примера на Ланселот, за да научи кой е той. Вечерял малко, тъй като съзнанието му било изцяло погълнато от рицаря на каруцата. Бил убеден, че с това хладнокръвие и поведение на благородник няма как да не е Ланселот.

След вечерята една от девойките отишла при Ланселот:

— Сеньор рицарю, ако искате да видите чудеса тук, бих ви ги показала — заявила му тя.

Той си помислил, че тя има предвид кралицата. С един скок станал от леглото и отговорил, че обещанието за чудесата би го накарало да прекоси света, тъй като все още никога не е виждал такива. Девойката излязла от стаята и той я последвал. Стигнали до голяма, прекрасно осветена стая. Там бил и монсеньор Говен с другата девойка. Ланселот се скрил под мантията, с която си бил покрил и главата.

Девойката, довела го тук, му рекла:

— Сеньор рицарю, вижте!

Той погледнал и видял три легла, две от които били разположени в единия ъгъл на стаята. Едното било ниско, другото — по-високо. В средата на стаята било разположено трето легло, най-красивото и най-пищното, което бил виждал.

— Госпожице, къде е чудото, което трябваше да ми покажете? — попитал той.

— Как така — отвърнала тя, — искате да кажете, че не го виждате пред себе си ли?

— Това ли? Леглата наистина са разкошни!

— Никога — рекла тя — няма да видите такава красива и елегантна постеля, но внимавайте да не се изкушите да легнете в нея. — Вашето място е на ниското легло, което също е прекалено пищно за вас.

— Каква е причината да не спя в това легло тук?

— Каква ли? Бог ми е свидетел, нямате право дори и да питате за това. Още повече пък сега, когато нямате право и да легнете в него. Внимавайте, рискувате живота си.

— Не зная какво рискувам, но тази нощ ще спя именно в това легло.

— Така ли — попитала другата девойка, — ще спите в него? Това би било тежко изпитание за най-достолепния и най-почитан рицар в света, а вие, най-опозореният, искате да спите в него?

— Когато се събудя, ще видите кой ще бъде опозорен. Междувременно аз лягам в него.

— Добре ще видим — отговорили девойките — дали вашето презряно сърце ще има дързостта да стори това!

Те излезли от стаята заедно с монсеньор Говен.

Ланселот от своя страна, не без помощ, си свалил дрехите, след което се излегнал в прекрасната постеля. Малко след това дошъл монсеньор Говен, придружен от двете девойки. „Рицарят ще съжалява за дързостта си“, предрекли те. Той не обърнал никакво внимание на думите им. Те излезли. Монсеньор Говен също си легнал, сигурен повече от всякога в този миг, че именно Ланселот лежи в красивото легло.

Изтощен от битките и от мъката по своята господарка, Ланселот заспал дълбоко. В полунощ цялата стая започнала да се тресе. Чул се силен грохот. Сякаш всичко щяло да се срине. От тавана се появило копие. Дървото било съвсем бяло, а желязото — по-аленочервено и от жарава. От него бликнал също такъв аленочервен пламък с размерите на знаме. Копието паднало с острието надолу. Достигнало до леглото с гръм и трясък, пробило завивките и чаршафите, като ранило леко Ланселот отляво. Прекосило цялото легло и се забило в земята. Ланселот станал и след като го видял забучено в леглото, го издърпал и го хвърлил възможно най-надалеч, като проклинал страхливеца, метнал го по него, вместо да го нападне лице в лице. Без да чака, угасил започналия да се разраства огън и поставил меча до себе си^[1]. Монсеньор Говен от своя страна скочил, ужасен при мисълта да не би Ланселот да е смъртоносно ранен. Попитал го как е.

— Добре съм, сеньор — рекъл той, — легнете си.

Без да настоява повече, монсеньор Говен се подчинил и не помръднал повече до сутринта. Стаята била тъмна, така че те не забелязали настъпването на деня. Изведнъж джуджето, возило Ланселот с каруцата, нахлуло вътре. То изкрещяло от вратата:

— Рицарю на каруцата, ела да видиш тези, които отвеждат кралицата!

Ланселот, който бил още по риза и гамаши в леглото, скочил, хвърлил направо ризницата на гърба си и се затичал към главната кула на замъка. Много девойки се били събрали на прозореца към поляните. След като се приближил, забелязал рицарите от предния ден, които отвеждали кралицата. Близо до тях на носилка бил сенешалът Ке. При вида на кралицата Ланселот останал толкова поразен, че загубил ума и дума. Колкото повече се отдалечавала тя, толкова повече се надвесвал той над прозореца, за да я следва с поглед. Монсеньор Говен дотърчал на свой ред и видял Ланселот, изскочил до колене от прозореца. Той го грабнал и го издърпал назад. Щом се изправил срещу него, го разпознал и се спуснал да го прегръща:

— Ех, скъпи приятелю — казал му той, — защо презирате живота си? За малко да загинете тук!

— Несъмнено — подхванали девойките — имате право, тъй като той е опозорен завинаги!

— Невъзможно! — възкликнал монсеньор Говен, — ако той не притежава чест, значи тя изобщо не съществува на този свят! Вие още не познавате добре този рицар!

Без да се бавят повече, те помолили да им донесат доспехите, за да ги облекат. Девойките попитали монсеньор Говен кой е рицарят. Той им отвърнал, че не би могъл да им разкрие това без неговото изрично позволение.

— Ще ви кажа само, че е най-добрият от най-добрите и не ме разпитвайте повече, няма смисъл.

След като двамата облекли всичките си доспехи, девойките наредили да доведат кон на Ланселот и да му дадат копие. Монсеньор Говен отказал категорично този кон за Ланселот.

— Ще му дам по-скоро един от моите, по негов избор.

Ланселот взел копието, яхнал един от конете на своя другар и тъкмо потегляли заедно, когато по-знатната от девойките попитала Ланселот за името му.

— Какво значение има, госпожице? — попитал Ланселот. — Аз съм рицарят от каруцата.

— Това наистина е много жалко — изрекла тя през зъби.

След това повикала една от своите прислужници и тихичко й дала напътствия. Тя също яхнала кон, придружила рицарите донякъде и им показала пътя, поет от кралицата, след което се върнала обратно.