Отвличането на Гениевра (78) (Роман от XIII в.)

78. Победа на Ланселот в двубоя срещу пазачите на гроба на Галео

При тези думи Ланселот, напълно въоръжен, прекосил прага, и когато рицарите го видели да идва, го попитали за намеренията му.

— Искам — рекъл той — да взема тялото, което е тук.

— Честна дума, няма да го сторите за нищо на света. Ще загинем на място, преди да го отнесете.

— Вашата смърт е неминуема — отвърнал той, — щом не искате да се разберем с добро!

С един скок Ланселот се озовал зад решетките, а другите се нахвърлили срещу него, за да го принудят да отстъпи, ако не иска да умре. Ударили го там, където можели да го засегнат. Той държал в ръка голия си меч. Нанесъл им тежки удари и блъснал първия, когото застигнал, толкова жестоко, че нито шлемът, нито желязната шапчица попречили да забие острието си в главата му. Притиснал го и го повалил на земята. В този момент всички останали преминали яростно в атака, като го удряли по щита и шлема, и му разкъсали ризницата на няколко места. Ала в дълбоката си скръб той бил безчувствен към нападките. Впуснал се яростно срещу тях и със силни удари на меча си ги принудил да отстъпят. Тогава забелязал един от четиримата, който му се струвал най-опасен — едър и силен мъж. Ланселот се приближил и му нанесъл толкова жесток удар по шлема, че се разхвърчали искри. Страничният удар на меча му се изместил и посякъл лявото рамо на рицаря. Ударът бил ужасен, десеторно усилен от яростта. Това си проличало добре, защото острието се забило в рамото на рицаря, което заедно с ръката му паднало на плочките. Рицарят се свлякъл и от болка загубил съзнание. Другите трима, които се уплашили, не проявили особена решителност да се отбраняват след ужасния удар, на който току-що станали свидетели, и при вида на меча, чието острие всеки един от тях бил усетил до кръв. Ланселот, неуморим, подхванал атаките си. Ударил още един в горната част на шлема и го проснал на земята. Щом видели това, другите двама побягнали за по-сигурно към вратата. Ланселот застигнал втория. Нанесъл удар между щита и ръката, като му отсякъл китката, а щитът му паднал на земята. Мъжът видял, че е осакатен и побягнал. Ланселот се върнал при другия, който вече се изправял. Нанесъл му удар с меча си, от който шлемът на последния политнал настрани. След като главата му била открита, той поискал милост, като умолявал Ланселот да не го убива, защото е готов да се подчини на волята му.

— Добре — отвърнал Ланселот, — трябва да обещаеш да пренесеш тялото на Галео, моя сеньор, до Стражата на мъките и да осигуриш неговата защита, докато пристигна. Ако те попитат кой те праща, ще отговориш „този, който носеше бели доспехи в деня, когато замъкът беше завладян“.^[1]

Победеният се заклел, че ще се подчини. Ланселот грабнал плочата за най-дебелия й край и я отместил с такава сила, че за малко не разкъсал всичките си мускули. От носа и устата му бликнала кръв, а от усилието тялото му се обляло в пот. Страданието не му попречило да надигне плочата. Никога до този момент не бил изпитвал подобна мъка, както когато видял тялото на Галео, облечен с всичките си доспехи, а мечът, толкова силен и красив, бил положен до него. Сигурно щял да си отнеме живота със същия този меч, ако девойката не го била взела бързо от ръцете му. Тогава Ланселот заповядал да построят дървена носилка и да я покрият с най-скъпите платове, които можели да се намерят по тези места. Когато я украсили, както желаел, рицарят пленник му казал:

— Сеньор, по-разумно е да пътуваме през нощта.

— Защо?

— Защото, ако рицарите от този край научат, че се подготвяме да отнесем тялото, ще наредят да се пазят пътищата и ще ни спрат. Ето затова ви съветвам да тръгнем веднага, тъй като преди настъпването на деня ще бъдем поне на десет английски левги разстояние.

Ланселот се съгласил. Положили носилката на два коня, които вървели раван, и така изнесли Галео извън манастира. Монасите били дълбоко опечалени от това заминаване. Ланселот съпроводил тялото през по-голямата част от нощта, като оплаквал през сълзи храбростта и достойнството на Галео. Ако девойката не била до него, той щял да се отдаде на други крайности, но тя отклонявала мислите му от тях. Забранил на рицаря да погребва тялото, преди самият той да пристигне там. След това се разделили и Ланселот се върнал в абатството. Колкото и да го убеждавали, той отказвал да пие и да се храни, като не спирал да стене и да плаче, изгарящ от нетърпение да настъпи денят. На сутринта станал и отишъл да се черкува заедно с девойката. Сетне си облякъл доспехите, сбогувал се с монасите от абатството и двамата продължили своя път. Именно тогава девойката му разказала за Боорт и му описала какво го видяла да прави пред Онгфорт, от което Ланселот останал много щастлив.

— Сеньор — рекла му тя, — той ви търси и няма да спре, докато не ви открие.