Отвличането на Гениевра (6) (Роман от XIII в.)

6. Предприемчивата девойка. Гребенът на Гениевра. Горделивият ухажор. Светото гробище. Проходът на Големите камъни

След като Ланселот се разделил с монсеньор Говен на кръстопътя за двата моста, той продължил да язди до вечерта, без да преживее някое заслужаващо вниманието приключение. Така настигнал девойката, посочила му пътя, същата, с която тяхната домакиня от предния ден разговаряла тайно. Тя й заръчала да тръгне преди двамата рицари, за да може да намери подслон за Ланселот на мястото, което й посочила, като й обяснила как да разпознае Ланселот, за да бъде сигурна. Веднага щом го видяла, девойката го поздравила:

— Сеньор рицарю, ще ви предложа добър подслон за тази нощ, ако желаете. На път ви е, а и сега е моментът за един странстващ рицар да си почине.

— Госпожице, убедихте ме и приемам предложението ви.

— Обещавате ли?

— Да — отвърнал той.

 

 

6а. Без да чакат повече, продължили пътя си. Той яздил напред, а тя след него и така късно вечерта стигнали до много красив замък, ограден с висока стена с бойници. Като прекрачили входната врата, девойката му казала:

— Сеньор рицарю, бяхте обещали да ми дадете първия дар, за който ви помоля.

Той се съгласил.

— Моля ви да прекарате тази нощ с мен — заявила тя.

Това искане изпълнило Ланселот с мъчително безпокойство:

— Без съмнение, госпожице, бихте могли да се ограничите само с това да ме приютите за тази нощ, тъй като имам много други грижи.

Но тя не отстъпила.

— В такъв случай трябва да изпълня обещанието си — въздъхнал той, — защото и дума не може да става да го пренебрегна.

Качили се в кулата и девойката помогнала на рицаря да си свали доспехите. След това го помолила да изчака малко и се отправила към друга стая, откъдето бързо се завърнала.

— Заповядайте — рекла тя.

Той я придружил до залата, където имало пищна вечеря, приготвена за петък, тъй като бил първият ден след Възнесение, но нямало и следа от прислужник. Измили си ръцете, без някой да им помогне, и седнали. И ето че през един прозорец започнали да получават всичко, от което имали нужда. Рицарят се учудил силно, после погледнал пръстена си, убеден, че всичко това е плод на магия. Всъщност, било точно така, но пръстенът нямал силата да го посочи, защото Моргана му го била заменила с друг, докато той бил неин пленник^[1].

След като се нахранили, девойката се обърнала към рицаря:

— Сеньор, излезте да се поразсеете навън, докато ви извикам. После, без да се отмятате, ще изпълните обещанието си да спите с мен.

Той излязъл силно притеснен от стаята и се разхождал навън, докато не чул остри женски писъци. Върнал се тичешком в залата, където бил вечерял, и доловил писъците от съседна стая. Отишъл там и чул девойката да го умолява:

— Благородни рицарю, комуто предложих подслон, помогни ми! Този подлец иска да ме обезчести, а на теб се пада да спиш с мен.

Нейният призив силно го смутил. От една страна, виждал едър рицар, който я притискал, обърната по гръб и с разкрачени крака на леглото, и който бил готов да пристъпи към акта, а тя се бранела силно и умолявала за помощ своя гост. От друга страна, в рамката на вратата забелязал двама мъже, всеки с гол меч в ръка, а зад тях — двама други, въоръжени с брадви. Първата му реакция била да потърси меча и щита си. В момента, когато понечил да излезе, обаче си казал, че девойката ще бъде обезчестена, преди да се върне обратно. Освен това, при условие че се хвърли сред мечовете и брадвите, не може да се измъкне жив, ако тези, които пазят вратата, решат да действат. Но ако не помръдне, продължил да размишлява той, неговата господарка никога няма да бъде освободена от него.

„Моята Дама от Езерото ми каза, че на мен се пада да освободя кралицата. Никой, който е тръгнал да я търси, не може да си позволява никакво малодушие. Е добре, нека бъде тогава волята й, защото ако загина тук, то ще бъде заради нея, а ако успея да се избавя, то ще бъде отново заради нея. Но ще помогна на тази девойка, няма да остана повече тук.“

Без да се бави повече, Ланселот обвил дясната си ръка с част от мантията, закопчана на шията му, а останалата метнал на главата си и се спуснал към вратата. Двата меча не го докоснали. Те се стоварили толкова тежко, че се забили в земята и се разпръснали на парчета. Без да поглежда назад, той продължил напред и се хвърлил с всички сили срещу един от мъжете с брадвите, когото повалил на земята. Тогава вторият размахал оръжието си. Той го засегнал с острието и откъснал четири парчета от мантията му. Ударът го поразил по лявото рамо и му разкъсал ризата отстрани, така че алена кръв бликнала по земята. Но една рана не била в състояние да го смути. Той сграбчил за косата похитителя на девойката, надигнал го и го бутнал към една брадва, тъкмо когато този, когото бил повалил на земята, се подготвял да го удари. Брадвата улучила мъжа точно в главата и му отнесла челото. Ланселот грабнал оръжието за острието, изтръгнал го от ръцете на неговия притежател и се хвърлил от другата страна на леглото. Там той предизвикал всеки, който имал смелост да се приближи, защото било сигурно, че техният брой ще е голям и всеки има право да атакува. Ала всички хукнали към изхода на стаята.

— Повярвайте ми — твърдяла девойката, — наистина няма други — и започнала да се смее.

После го хванала за ръката:

— Свободен сте, скъпи гостенино, добре ме защитихте.

 

 

6б. Те влезли в една стая и рицарят забелязал в центъра й прекрасна постеля. Девойката му казала:

— Сеньор, имам намерение да си лягам, а вие трябва да изпълните обещанието си към мен.

— Госпожице, необходимо ли е да се случва това?

— Да.

— Много добре, ще легна в това легло.

Тя се доближила до един прозорец и ударила с метално чукче, от което цялата стая заехтяла. На мига се появила тълпа от рицари и прислужници. При вида им Ланселот се изправил, тъй като бил седнал, за да си свали гамашите. Те коленичили, а той ги попитал какво търсят. Казали му, че идват да му помогнат. След това помолил девойката в името на Бог да му спести това да спи с нея. Той трябва да се подчини, рекла му тя, освен ако не иска да престъпи клетвата. Много добре, отвърнал той, ще го стори. Отнело му много време, докато се съблече. Всички прислужници се оттеглили и изгасили свещите. Най-сетне си легнал, силно разтревожен, но не бил свалил нито ризата, нито долните гащи. Девойката забелязала, че е легнал по гръб, без да пророни и дума. Тя го заговорила и го докосвала там, където й разрешавал. Когато забелязала, че не е в състояние да го разгорещи, му казала:

— Сеньор, няма ли да направите усилие?

— Госпожице, мисля, че сторих достатъчно, за да ви отегча толкова, колкото и вие мен.

— Как така, сеньор, отегчавам ли ви? Не съм ли достатъчно красива?

— Напротив — отвърнал той.

— Защо тогава ви отегчавам?

— Защото така казва сърцето ми, а аз съм негов роб.

— Със сигурност това сърце е безупречно в своята преданост и аз не искам да ви смущавам повече. Впрочем, вие направихте толкова много, че ми беше достатъчно да узная кой сте.

— И кой съм аз?

— Кой ли? Най-добрият сред най-добрите.

Без да настоява повече, тя станала.

— Сега спете и нека Бог благославя съня ви.

Веднага след това тя отишла да си легне в друга стая, където било приготвено леглото й, тъй като целяла единствено да подложи рицаря на изпитание. И дори да бил поискал да прави любов с нея, тя нямало да му позволи. Ала по този начин поне се убедила, че това е Ланселот. Тя била сигурна, че ако някой трябва да изпълни докрай предприетото начинание, това е именно Ланселот. Дълго време мислила за него. На следващия ден станала по изгрев-слънце. Явила се при него и го поздравила. Той сторил същото. Ето как искала да го изпробва още веднъж дали е способен на други подвизи:

— Сеньор — рекла му тя, — вие отлично изпълнихте задълженията си към мен и аз не зная какво повече мога да ви поискам. Все пак, ако благоволите да ме вземете с вас според нравите и обичаите на кралство Логрия, аз ще ви последвам, тъй като имам много работа за вършене по този път.

Той я попитал за какви нрави и обичаи говори.

— Ще ви кажа. Обичаят в кралство Логрия е, че ако някоя дама или девойка се придвижва сама, тя няма от какво и от кого да се страхува. За сметка на това, ако тя язди под закрилата на някой рицар и някой друг пожелае да я покори, победителят налага волята си над дамата или девойката, без това да му навлече срам или упреци. Ако по силата на този обичай сте готов да ми осигурите закрила, ще дойда с вас.

— Елате с мен, без да се страхувате. В случай че претърпите унижение или изпаднете в беда, докато съм с вас, нека няма никакво спасение за мен.

— Тогава ще дойда — решила тя.

Веднага след това се притичали прислужниците й, които помогнали на Ланселот да си облече доспехите. Девойката се качила на друг кон и те стигнали до началото на висока гъста гора. След като яздили из гората до третия час, се озовали пред широка и дълбока река. Яздили покрай нея, докато стигнали до укрепен град, разположен в началото на земите на Бодмагю. Този град се наричал Вандеанш и бил отлично укрепен.

Трябва да знаете, че земите на Бодмагю били затворени от страната на Великобритания от два широки морски ръкава, над които се намирали двата опасни моста. Ако един преминаващ рицар прекосял първия, той можел без проблем да се върне обратно или да стигне спокойно до втория. Ивицата земя, която ги разделяла, била подчинена на законите на Логрия, тъй като Бодмагю я бил завладял след като станал крал. Когато видял, че броят на заточениците от Великобритания нараснал до такава степен, той ги преселил на тази ивица земя, откъдето дошло и името й — Земя на чужденците. Тя се състояла от четири изхода, на всеки от които бил разположен по един замък, построен единствено за да възпрепятства заточениците да избягат, ала те дори и не се опитвали да сторят това.

 

 

6в. Тъкмо до този замък стигнали рицарят на каруцата и девойката, която го водела. Новината вече се била разпространила навсякъде, а именно че рицар, който бил на каруца, тръгнал да освобождава кралицата. По всички земи се знаело какви доспехи носи той. Рицарят и девойката влезли в града. На мига всички момичета започнали да крещят:

— Бягайте, бягайте от опозорения рицар, бил е на каруцата! И като закривали очите си с ръце, проклинали часа, в който са се родили. От своя страна малките деца викали:

— Ето го победеният! Ето го победеният!

Рицарят яздел сред тези викове, докато не излязъл от замъка. Девойката плачела от състрадание и проклинала часа, когато някога била създадена каруцата. Щом напуснали стените на замъка, било вече пладне. Озовали се на каменист път, в края на който пазел рицар, въоръжен от глава до пети. Когато ги забелязал, рицарят на пътя се приближил към тях. Веднага щом разпознал рицаря на каруцата, му подхвърлил:

— Махни се от пътя, ти, който си бил на каруцата! Няма да преминеш. Твоята ужасна миризма е в състояние да ме убие!

— Бог ми е свидетел — казал рицарят на каруцата, — ще мина точно оттук, ако мога, тъй като това е моят път.

— Ще сториш лудост — рекъл другият.

— И защо?

— Защото по силата на думата, която съм дал на Бог, ще трябва да ми оставиш от всичките неща, с които разполагаш, това, което аз си избера, или ще се биеш срещу мен.

— Как така? — отвърнал другият. — Всички ли, които минават оттук, облагаш с данък?

— Разбира се, че да — рекъл той, — дори когато се отнася и за Артур Британски. И от неговата съпруга днес взех дори красив и ценен данък.

— Какъв? — попитал рицарят на каруцата.

Другият му посочил един каменен блок в края на пътя.

— Повярвай ми, върху този блок там можеш да се полюбуваш на най-скъпоценния гребен, който някога си виждал. Зъбите му са пълни с прекрасните коси на кралицата. Но те не трябва да бъдат виждани от рицар, бил на каруца.

— Какъвто и да съм, все пак ще ги видя — заявил той.

— В този случай — казал този на пътя, — ще ми дадеш най-напред коня си, който яздиш.

— Коня няма да получиш толкова лесно, по-скоро ще се бия.

— Пфу! — възкликнал другият. — Никога няма да се бия срещу теб, ако Бог благоволи, тъй като всеки уважаващ себе си рицар не трябва да се бие срещу някого, който е бил победен.

— В случай че не трябва да те предизвиквам на двубой, преминаването ми ще бъде още по-лесно.

Той понечил да се изкачи по пътя, ала другият се изправил пред него. Ако направи и крачка повече, предупредил го той, ще да изгуби главата си. Ланселот продължил пътя си, като не обърнал никакво внимание на тези заплахи. Другият го хванал за юздите.

— Не продължавай, рицарю — казал той, — защото трябва да ме предизвикаш на двубой. Знай добре, че ако те победя, ще ти отсека главата.

 

 

6г. Тогава рицарят на каруцата се спрял. Другият се отдръпнал назад по цялата дължина на пътя, а после се втурнал напред толкова, колкото можел конят му. Противникът му сторил същото и те си нанесли взаимни удари по щитовете. Рицарят от пътя счупил копието си, а Ланселот го ударил така, че го прекатурил от коня. Сетне стъпил на земята, свалил щита от врата си, покрил си главата с него и се нахвърлил срещу противника, който вече се бил изправил. Започнали да си нанасят жестоки удари по шлемовете, ризниците и щитовете. Накрая рицарят от пътя изпаднал в такова състояние, че му се наложило да освободи пътя, неспособен да продължи двубоя. Той направил място на Ланселот, за да премине. Ала рицарят на каруцата го уверил, че няма да се измъкне толкова лесно и че трябва да се признае за победен.

— Кажете ми най-напред дали е вярно, че сте се качили на каруца.

Ланселот потвърдил.

— Без съмнение — рекъл рицарят на пътя — няма как да се призная за победен от някого, който е бил видян на каруца.

— Тогава ще умреш.

— Предпочитам да умра с почести, отколкото да умра срамно — отвърнал другият.

— 0, клетия — извикала девойката. — Този рицар по никакъв начин не е опозорен от каруцата, тъй като се е качил в нея по желание, за да изпита силата на собствената си воля, и всичко това може само да го прослави!

— В действителност аз също мисля, че го е сторил от благородно сърце, тъй като е великолепен рицар. Заповядайте моя меч, сеньор, прогласявам се за победен от вашата ръка.

— Ще ми дадеш най-напред гребена на кралицата, а после ще се обявиш за пленник там, където ти заповядам. И ако откажеш, ще изгубиш главата си, така както ти ме заплаши днес да отсечеш моята.

Другият се подчинил със силно нежелание, но нямал избор. Той го завел до каменния блок и му дал гребена. Рицарят на каруцата съзерцавал гребена толкова пламенно, че забравил всичко друго. После надигнал края на ризницата си, притиснал гребена и косите до сърцето си и казал на победения да се оттегли спокойно, тъй като бил дал твърде богат откуп^[2]. Последният си тръгнал щастлив.

Рицарят и девойката продължили своя път, който ги отвел до една гора. След като яздили до деветия час,^[3] поели по не много широк път, където един кон трудно можел да се обърне. Пътят бил толкова тесен, а гората — гъста, както в дясната, така и в лявата си част. Не след дълго срещнали един напълно въоръжен рицар. Щом приближил девойката, тя го разпознала и казала на своя спътник:

— Сеньор, този рицар предявява интерес към мен от дълго време, но аз не го обичам. Сега ще видим дали ще съумеете да ме защитите.

— Хайде, не се страхувайте — рекъл той. — Знаете добре какво ви казах.

Девойката замълчала. Когато рицарят я разпознал, той плеснал с ръце от радост:

— Да бъде благословен Господ, ето че намерих това, което не съм спрял да търся!

— Как така? — попитала тя.

— Бог ми е свидетел за това, че ви срещнах под закрила и така ще мога да ви отведа като моя дама!

След което хванал коня й за юздите.

— Пуснете я, сеньор — обадил се рицарят на каруцата, — аз я съпровождам.

— Без съмнение тя няма да е доволна от това — рекъл другият. — Девойка с такова достойнство не бива да е под защита на рицар, качван на каруца. И що се отнася до мен, не ме интересува закрилата, която й осигурявате.

— Сеньор, засега вие все още не сте я завладели, тъй като има кой да я защитава от вас. По-скоро се върнете обратно до някое по-просторно място, пък ако намерението ви е да стигнете по-надалеч, ще видим.

Другият отговорил, че това го устройва прекрасно. Той предпочитал да я завладее с оръжие, вместо да я отстъпи. Пуснал девойката, обърнал коня си и поел по пътя, откъдето бил дошъл, така че те излезли от гората и се озовали на голяма поляна, изпълнена с дами и девойки, с рицари и младежи. Някои играели хоро и танцували, други се били отдали на табла или на шах. Току-що напуснали гората, влюбеният в девойката рицар пришпорил коня си към тези, които играели на поляната:

— Спрете игрите — казал им той, — защото тук е победеният, който се е возил на каруцата!

 

 

6д. На мига игрите спрели. Всички започнали да го хулят с изключение на хората от кралство Логрия, които само наблюдавали играчите, защото не им било до развлечение. При спирането на игрите рицарят грабнал юздите на коня на девойката и се приготвил да я отведе. Един възрастен васал се изправил пред него:

— Какво е това, скъпи синко? — попитал го той. — Откъде идваш по това време?

— Откъде ли? Искате да кажете, че не виждате моя трофей?

— Този рицар ти го е отстъпил, така ли?

— Не ме интересува дали ми го отстъпва или не! Впрочем, вижте съпротивата, която ми оказва!

Тогава рицарят на каруцата се намесил:

— Пуснете девойката, сеньор рицарю, защото тя няма какво да прави с вас.

Рицарят не благоволил дори и да отговори. Ланселот го заплашил, че ако не я пусне, ще си плати за това. Той извадил меча си и тогава бащата рекъл на сина си:

— Хайде, безумецо, пусни я! Знам добре, че няма да я получиш, без да се биеш. Сеньор — обърнал се той към рицаря на каруцата, — приберете обратно оръжието. Вярваме, че можете добре да си служите с него. Въпреки мнението на останалите, не ви липсва нито благоразумие, нито сдържаност и девойката няма да бъде задържана в никакъв случай против волята ви.

— В името на Светия кръст — провикнал се синът му, — той няма да отведе и частица от нея без бой!

— Бога ми — рекъл бащата. — И луд да беше, нямаше да извършваш толкова лудории пред мен. Ти си мой син, трябва да ми се подчиняваш, а аз не искам да се биеш срещу този рицар.

Той се заклел, че ще се бие.

— Не — заявил бащата, — защото нямаш власт там, където господствам аз.

— Щом ми забранявате да се бия във ваше присъствие, ще го следвам дотам, докъдето никой няма да може да ми попречи.

— Добре казано — заявил бащата. — Ще дойда с теб. И ако тази вечер или утре забележа някаква причина да се биеш, ще се съглася. Но ако открия друга, заради която да се откажеш, ще го сториш.

Синът му се съгласил. Така и двамата поели на път по следите на рицаря. Когато тези, които били изоставили игрите си, установили, че в крайна сметка последният отвел девойката, се огорчили, а заточениците се зарадвали.

Пътят на рицаря и девойката продължил дълго време и едва късно вечерта стигнали до един манастир.

— Сеньор — казала девойката, — ако ми вярвате, ще отседнете на това място, тъй като преди полунощ няма да намерите друг подслон. Ще ви посрещнат с много почести заради мен и заради рицарското ви звание. Тук живее мой вуйчо, монах, който някога беше много храбър рицар. Съветвам ви да се подслоните на това място.

Ланселот приел. Без да се бавят повече, стигнали до манастира и попаднали на трима монаси, които ги посрещнали. Слезли от конете и хората се втурнали да свалят доспехите на рицаря.

 

 

6е. След това го завели до едно просторно оградено от висока стена място, което представлявало гробище. Там почивало тялото на Галаад, най-малкия син на Йосиф Ариматейски, заченат в земите на Сорелис. По-късно в негова чест те били преименувани на Уелс,^[4] тъй като Галаад успял да ги приобщи към религията на Нашия господар Иисус Христос. В това гробище почивали също телата на осемдесет от неговите сподвижници. Имало и две необикновени надгробни плочи, защото никой не знаел от какъв материал са изработени. Едната се намирала на повърхността, разположена насред невероятно красива поляна, а другата — под земята, в много дълбока крипта. Върху плочата на поляната пишело, че този, който успее да я надигне, ще освободи пленниците от Кралството, откъдето никой не се е завръща.^[5] Надписът върху плочата в криптата гласял, че този, който успее да я отмести, ще развали магията на Кралството на приключенията, като сложи техния край, и ще заеме място на Кръглата маса. Под плочата на поляната било положено тялото на Галаад,^[6] а под тази в криптата — тялото на Симеон, бащата на Мойсей,^[7] което почивало в Печалния гроб, намиращ се в залата на страшния ужас, за която става въпрос във великия разказ за Граала. Това били, както разбрахте, двете плочи в манастира, където рицарят на каруцата намерил подслон. Тези, които щели да ги надигнат, трябвало да принадлежат към един и същи род. Манастирът носел името „Светото гробище“, заради телата на светците, погребани в него. Поради тази причина Мерлин изрекъл следното предсказание^[8] — щом бъде надигната плочата на Галаад, тялото му да бъде пренесено в Уелс. И веднага след като тялото му бъде извадено от гроба, да бъдат освободени пленниците.

В манастира се отнесли с много почести към рицаря. Скоро пристигнал и васалът, който забранил на своя син да се бие, и бил подслонен в манастира, тъй като монасите го обичали много, а той бил и господар на голяма част от тези земи. Така васалът пристигнал, но не се явил пред рицаря. На сутринта, преди да сложи доспехите си, Ланселот присъствал на богослужението. Когато ги облякъл, игуменът му заявил:

— Сеньор, знаем добре, че сте тръгнали на път, за да освободите кралицата и първото изпитание за тези, които предприемат подобно начинание, се намира именно тук.

И той му го описал така, както разказът го представи по-горе.

— Приемам изпитанието — рекъл рицарят.

Сетне го завели на гробището и видът на гробовете го потопил в спомена за Стражата на мъките.^[9] Доближил се до голямата каменна плоча и я гледал с възхищение, без да може да разбере от какъв материал е направена. Гробът се издигал върху четири мраморни стълба. Хванал плочата, надигнал я без усилие и пред него се открило тялото на рицар, облечен в доспехи. Ризницата била все още така бляскава, както първия път, когато я бил облякъл, а шлемът и щитът — така нови и блестящи, както в деня, когато били произведени. Голият му меч бил поставен върху тялото. На много места изглеждал изцапан със свежа кръв. Щитът бил от злато с аленочервен кръст. Ланселот започнал да чете надписа на гроба:

„Тук почива Галаад, първият християнски крал на Уелс, който привлече Сорелис към Господ Бог.“

 

 

6ж. Дълго време рицарят държал плочата. От гроба се носела толкова приятна и пленителна миризма, че той не можел да се насити да я вдишва и да съзерцава това невероятно чудо. Стоял прав в дълбок унес. По това време никой рицар не бил погребван без доспехите си, ако загинел на място, където те можели да бъдат прибрани. Когато рицарят пуснал плочата, се случило нещо необикновено, тъй като тя останала в положението, в което я бил надигнал. Стояла изправена така здраво сякаш продължавал да я крепи. Тогава приближила група монаси, които идвали от Уелс и търсели тялото на светия крал, почиващо в гроба, отворен от добрия рицар. Игуменът на манастира ги попитал как са разбрали, че гробът е отворен. Те заявили, че имали видение преди осем дни и били напълно озадачени. Тялото на светия крал било извадено от ковчега и отнесено в земите на Уелс. Докато напускал гробището, рицарят на каруцата чул силна врява в криптата, в която било положено тялото на Симеон. Оттам излизал много гъст и лютив дим, нетърпим за всеки, който се намирал в близост. Ланселот попитал откъде идват димът и шумът. Игуменът отговорил, че идват от най-отвратителното и страховито място, което някога е виждал. И му описал подробно чудото.

— Искам да видя това чудо — заявил рицарят.

Монахът го повел под мрачен и тъмен свод към някакви стълби и там всички го изоставили, тъй като не се осмелявали да продължат по-нататък. Рицарят слязъл по стъпалата и стигнал до мястото, откъдето идвала врявата. Той се спрял и забелязал силна светлина, обливаща всичко наоколо, без да може да различи нейния източник, понеже все още бил напълно заслепен от слизането. Не след дълго погледът му се прояснил. Намирал се в широка зала, в центъра на която бил разположен също толкова голям гроб, та дори и по-голям от този, чиято гробна плоча бил надигнал. Той целият блестял и от него бълвал пламък, издигащ се по-високо от дължината на копие и ужасно зловонен. Рицарят съзерцавал вцепенено гроба, но бил като смразен, когато доловил отвътре да се носи най-уродливият глас, който бил чувал някога и който крещял и издавал дълги и страшни жалби. Те били в състояние да вкаменят от ужас всеки, до когото достигнат. Така се случило и с Ланселот. Той се отдръпнал назад, решил да се оттегли, без да прави нищо повече. Стигнал до стълбището, но се спрял и помислил малко, след което въздъхнал и започнал да плаче с горещи сълзи, като проклинал часа, в който се е родил:

— Ах, Господи, какво голямо нещастие! — изстенал той.

 

 

6з. После се върнал до гроба, като покривал лицето си с щита заради пламъка. Когато бил много близо, гласът от гроба започнал да го зове. Рицарят надал ухо и доловил какво му казва:

— Бягай! Върни се обратно! Нямаш нито силата, нито позволението да доведеш докрай това приключение!

— И защо?

— Ще ти обясня, но кажи ми най-напред защо веднага въздъхна „Ах, Господи, какво голямо нещастие!“

Щом чул това, Ланселот започнал да плаче от болка и срам.

— Говори спокойно и не лъжи — рекъл гласът.

— Без съмнение — отвърнал рицарят — изрекох тези думи, защото така подло бях заблудил и предал света. Хората, които ме познават, ме считат за най-добрия рицар. Сега вече осъзнавам ясно, че това съвсем не е вярно, защото не е добър рицар този, който може да изпитва страх.

— Добре — отговорил гласът. — Едновременно си прав и грешиш. Имаш право, че един добър рицар не познава страха, но грешиш като заявяваш „Господи, какво голямо нещастие!“ поради факта, че не си най-добрият рицар на света. Тук не става дума за нещастие, тъй като притежаваш цялата решителност, която може да се очаква от същество с твоята физическа сила и смелост. Добрият рицар все още не се е явил, но неговата поява е неизбежна. Той ще бъде добър и красив, притежаващ такива качества, че едва стъпил в тази зала, ужасният пламък, който гори тук, опожарява тялото и душата ми, ще изгасне.^[10] Познавам твърде добре теб и всички твои роднини. Знай, че ти бе кръстен на името на светия човек, чиято надгробна плоча надигна горе.^[11] Аз съм негов първи братовчед. Но, скъпи приятелю, твоят баща те нарече Ланселот в памет на своя прадядо, който носеше същото име. От друга страна, ти си братовчед^[12] на този, който ще ме освободи, и заемайки опасното място, ще доведе до техния край приключенията на Британия.

Рицарят го попитал за името му.

— Казвам се Симеон и бях племенник на Йосиф Ариматейски, този, който пренесе Светия Граал от Обетованата земя във Великобритания. Ала заради един грях, чрез който се провиних пред моя Създател и моите братя, сега съм измъчван телом и духом в този гроб, защото Бог не иска да изпитам тези страдания в другия живот. Ще се измъчвам така до деня, когато Бог ни изпрати този, който ще ни спаси. Но тръгвайте сега, скъпи братовчеде, и не се срамувайте от това, че сте изпитали страх. Притежавате всичката доблест и смелост, които може да има един покварен човек^[13]. Ако оставим на страна това, знайте, че именно вие щяхте да извършите впечатляващите чудеса, които ще извърши вашият братовчед. Загубата на тази чест я дължите на греха на баща си, заради единствения път, когато беше виновен спрямо вашата майка и моя братовчедка.^[14] Той беше целомъдрен и непорочен, когато я опозна плътски и при това беше на петдесет или повече години. Заради този грях загубихте това, за което ви разказах. Изключителните си качества дължите обаче на славните добродетели, които бе имала вашата майка и които тя все още притежава.

Рицарят останал много щастлив, след като научил, че майка му е още жива^[15], но не искал да си тръгне оттам, без да се опита да надигне плочата. Когато Симеон разбрал, че няма да може да го откаже от целта му, рекъл:

— Скъпи братовчеде, щом искате така, направете каквото ви кажа, иначе ще загинете. Вземете от водата, която се намира в мраморната ниша, издълбана в стената вдясно. Това е водата, с която свещеникът си е измил ръцете след като се е причестил с нафората на Иисус Христос. Напръскайте се с нея, в противен случай кожата ви ще изгори. И си свалете щита, той само ще ви навреди.

Рицарят се подчинил на напътствията на гласа, после пристъпил към плочата, но въпреки всичките си усилия, не я помръднал и на пръст разстояние. За сметка на това пламъкът така жестоко го засегнал, че ризницата му се разпаднала на парчета, преди да успее да изкачи стълбите. Все пак, с щит в ръка, той се върнал обратно до Светото гробище, където всички го очаквали.

 

 

6и. Щом разбрали, че е жив, се зарадвали, но Ланселот бил твърде ядосан заради загубата на ризницата си. Васалът, който не позволил на сина си да му обяви дуел, казал:

— Сеньор, не се тревожете за ризницата. Ще ви дам друга, великолепна и съвсем нова.

Той заръчал веднага да донесат ризницата на сина му. Рицарят благодарил и я приел. Сетне го попитали какво мисли за гроба на Симеон.

— Какво мисля ли? Със сигурност — казал той, — този, който надигне плочата, ще бъде рицар с големи заслуги и знайте, че засега не съществува такъв Добър рицар.

След като облякъл ризницата, се метнал на коня си. Игуменът го попитал как се казва. Ланселот му отвърнал, че е рицар и че нищо повече няма да научат от него. Той и девойката потеглили в едната посока, докато васалът и синът му тръгнали в другата, изумени от чудесата, които бил извършил.

Рицарят яздел спокойно, потънал в мислите си. Девойката настояла да й каже името си. Той отвърнал, че е от двора на крал Артур и че не иска да й разкрива повече. Тя се сбогувала с него и се върнала обратно. А Ланселот продължил, тъжен и покрусен от приключението, в което се провалил малко след пладне същия ден.

 

 

6й. Така стигнал до някаква гора, на чийто вход от двете страни на пътя пазели двама рицари в доспехи. Веднага дошъл да го посрещне един оръженосец:

— Сеньор рицарю — казал му той, — тези рицари там ме помолиха да ви предам, че е забранено да продължите, ако сте се качвали на каруцата.

Рицарят бил бесен и не отговорил нищо.

Другият повторил казаното.

— Защо да не мога да продължа?

— Защото като пазачи на тази гора те не искат през нея да преминава рицар, бил на каруца.

— Добре тогава, отиди и им кажи, че независимо дали им се нрави или не, рицарят на каруцата ще мине.

Оръженосецът отишъл да предаде този отговор. Единият от рицарите веднага грабнал щита си за ремъците и с копие под мишница пришпорил коня си към него, обиждайки го с груби думи като долен човек, загубил честта си завинаги. Щом го видял да препуска срещу него, Ланселот не се смутил ни най-малко. Силно раздразнен, той минал от едната му страна и го ударил с нараснала от ярост сила. Щитът на другия не издържал, а ризницата се разпаднала от удара на желязото. Ланселот забил острото желязо в тялото му и като го надигнал от седлото, го повалил мъртъв на земята. Но докато рицарят падал, Ланселот счупил копието си. Без да му обръща повече внимание, се втурнал да удари с останалата част от копието си другия рицар, впуснал се да отмъсти за своя другар. Забил желязото направо в корема му с такава жестокост, че задната част на седлото на рицаря се счупила. Конят се свлякъл на колене, а ездачът му политнал от задната страна към земята — без надежда да се изправи, тъй като сърцето му се пръснало. Докато другият лежал на земята, Ланселот го задминал и заявил, без да подозира смъртта му:

— Сега ще премина!

Оръженосецът видял ударите и се прекръстил от изумление.

Рицарят яздил целия ден до вечерта, докато излязъл от гората. След известно време от дясната му страна се задали двама мъже на кон. Единият носел щит на врата си, а другият имал лък, колчан за стрели, рог и водел ловджийско куче. Мъжът с рога бил с прошарени коси. Той бил почитан васал, който се връщал от лов в гората, където убил кошута. Поздравил рицаря, който на свой ред му отвърнал:

— Сеньор — рекъл му той, — ако имате желание, ще ви приютя добре тази нощ според възможностите, с които разполагам като васал. Ще вечеряте от този дивеч. Умолявам ви да се съгласите.

Рицарят приел подслона и благодарил. Другият пошушнал нещо на своя спътник, който бил негов син. Последният потеглил толкова бързо, колкото му позволявал ловният кон, като оставил кучето на баща си, за да отиде да подготви мястото за вечерта. Двамата рицари продължили сами пътя си, като разговаряли, и рицарят на каруцата научил, че неговият домакин бил един от заточениците от кралство Логрия. Зарадван от този факт, той му разкрил, че също е рицар от двора на крал Артур и че като такъв е дошъл в Гор, за да освободи кралицата.

— О, сеньор! — рекъл другият. — Вече чухме за вас и новината се е разпространила в цялата страна. Всички сме готови да ви съдействаме, с каквото можем.

Рицарят го попитал как е дошъл по тези земи.

— Сеньор, дойдох като съвсем малко дете с баща си. Така трябваше да платя дан с унижение и крепостничество, като всички тези, които живеят тук при същите условия, независимо от благородния си произход.

След това васалът му описал обичаите в този край и така, докато разговаряли, стигнали до дома му. По пътя срещнали двама рицари, синове на васала, които яздили пред тях.

 

 

6к. Щом пристигнали, господарката на дома, която била благородна и опитна дама, се притекла да ги посрещне, а прислугата свалила доспехите на рицаря. Вечерята била готова и те седнали. Нощта скоро настъпила. Тогава влязъл млад мъж на едър буен кон, изтощен и целият в пот. Като го видял, господарят се провикнал:

— Добре дошли, синко, но много се забавихте.

— В името на Бог — рекло момчето, — топлият прием не е без причина, тъй като нося изключителни новини. Плочата в Светото гробище е надигната!

— Коя? — попитал васалът.

— Тази от поляната — заявило момчето. — Това е причината за моето закъснение, тъй като отидох да известя за това двамата си вуйчовци и другите ви приятели.

— Боже мой, и кой е сторил това?

— Бог ми е свидетел, че това е рицар, тръгнал да помага на кралицата.

— А опитал ли е да надигне и плочата в криптата?

— Да, но напразно. При това цялата му ризница на гърба беше изгоряла. Видях го с очите си.

След тези думи той се върнал при коня си, за да го заведе в конюшнята и погледът му се спрял върху щита на рицаря, който отлично разпознал. Щом масата била раздигната, той направил знак на баща си:

— Сир, този щит там да не би да е на рицаря, който вечеря с вас?

— Да — рекъл бащата.

— Е, добре, знайте, че именно това е рицарят, за когото говоря. Той надигна плочата. И да кажа ли какво още стори той? Уби двамата рицари, които пазеха пътя за Уелс в гората. Научих това от един оръженосец, който го е видял как убива и двамата с копието си — единия с острието, другия — с дръжката.

Всичко това изпълнило бащата с радост. Той се доближил до рицаря:

— Ах, сеньор! Бих искал да се оплача от вас самия!

— От какво?

— От това, че скрихте тази голяма радост за нас и чест за вас. Били сте надигнали плочата в Светото гробище!

Рицарят бил напълно объркан от всичко това:

— Защо да ви го казвам? По-скоро би трябвало да се срамувам.

— Как така, сеньор?

— Защото не успях да се справя с плочата в криптата.

— Ах, сеньор, тя не е важна за вашето приключение. Този, който я надигне, няма да освободи пленниците от кралство Гор. От преместването на другата зависи нашето избавление и затова сме толкова щастливи. Знайте, че много добри рицари са опитвали, но никога не са я и помръдвали. Не помрачавайте радостта си, задето не сте успели. Това може само да ви увери, че ще стигнете до желаното от вас място.

— Кажете ми, драги стопанино, вярно ли е, че именно този, който отвори другия гроб, ще доведе докрай святото търсене на Граала?

— Да, сеньор, вярно е.

Отчаянието на рицаря било безгранично до такава степен, че очите му се налели със сълзи. Той се обърнал към един прозорец, за да не бъде видян от своя домакин:

— Ох, татко — прошепнал той. — Защо си съгрешил?

 

 

6л. В този момент по-големият син на васала се приближил към него:

— Сеньор — казал му той, — предстои ви дълъг и много опасен път. Бих ви придружил с удоволствие, ако желаете. Това ще бъде само във ваш интерес.

Рицарят заявил, че много се радва. Другият брат му предложил същото, ала Ланселот желаел само един спътник. Така минала вечерта. На следващия ден сутринта те станали много рано. Двамата рицари облекли доспехите си и се отправили на път заедно с момчето, което съобщило новината за надигнатата плоча. Потеглили, като младият мъж носел копията и на двамата рицари. Към деветия час язденето им ги отвело до Големите камъни. Така се казвал един проход, ще разберете защо. Бил разположен между две планини и до него можело да се достигне само на кон. Всъщност, той бил заграден отдясно и отляво от огромни каменни блокове с човешки ръст, по три от всяка страна. Всеки един от тези блокове съдържал дълъг и широк отвор, три разкрача висок. В тези отвори били забити дебели напречни прътове, които се плъзгали от един блок към друг, така че никой не можел да премине, без да се наложи да се бие, тъй като пред всеки блок стоял въоръжен мъж, подпомаган от селяни, и бранел прохода. Освен това в планината имало и кариери, където се укривали последните, когато изпаднели в затруднено положение. Другият край на дефилето също бил пазен от рицар в доспехи, но той не стоял там постоянно, а само когато чужди рицари навлизали в тази територия.

Като наближили Големите камъни, един часовой започнал да свири с рог към планината и селяните се появили. Синът на васала ги забелязал:

— Сеньор — казал той на рицаря на каруцата, — не зная кой е разпространил новините за вас дотук, но явно се знае, че сте по тези земи.

— Защо мислите така?

— Заради този проход, който бива пазен единствено когато преминават чужди рицари.

 

 

6м. Междувременно стигнали до него. Селяните забили копията си в земята и очаквали търпеливо пристигащите. Рицарят на каруцата не обърнал никакво внимание на прътовете, а само на селяните, които стояли в засада. Ни най-малко не се страхувал от тях, ала намерението му било да насочи първата си атака към пазещия рицар в другия край на прохода. Така се спуснал към тях толкова бързо, колкото можел конят му. А той бил буен и смел. Първите двама селяни ударили с копията си рицаря по щита, но от силата на неговия порив, те се разхвърчали на парчета. Ланселот нанесъл удар с копието си на единия, като го пробол направо в тялото, и го повалил мъртъв. Конят му обаче се блъснал толкова жестоко в един от прътовете, че разкъсал целите си гърди и шията, а рицарят отхвърчал към земята, напълно замаян. Но бързо се изправил на крака. Оставил оръжието си в тялото на селянина, после извадил меча и се хвърлил през глава към другите. Младият мъж се провикнал:

— Вече трябва да се разбере, благородни рицарю, че сте надигнали плочата в Светото гробище!

Рицарят се втурнал към селяните, нанасял удари надясно и наляво, осакатявал ги или ги убивал и така ги помитал, че не след дълго успял да изтръгне всичките им прътове, а те се криели в пещерите, обезумели от страх. Когато се изправил пред рицаря, който пазел прохода от двете страни на последния прът, онзи му рекъл:

— Сеньор рицарю, ако слезете от коня, ще освободя пръта и ще се бием на крака.

Другият му отвърнал, че няма да го стори.

— В такъв случай ще убия коня и вашата загуба ще бъде по-голяма.

— Ако сте в състояние да го сторите, давайте!

— Бог ми е свидетел, че никога не съм убивал кон доброволно. За първи път ще го сторя днес, освен ако не съм притиснат до краен предел. Ще ви позволя най-напред да се приближите.

 

 

6н. В този момент напред пристъпил рицарят, който бил син на васала:

— Отдръпнете се, сеньор рицарю — казал му пазачът на прохода. — Нямам намерение да се бия едновременно срещу двама ви.

— От него няма от какво да се страхувате, не повече от всеки друг — отвърнал рицарят на каруцата, — само от мен.

Веднага след това яхнал коня на своя спътник, взел копието му и освободил пръта. Противникът му се нахвърлил срещу него с всичка сила и му нанесъл такъв удар, че оръжието му се счупило в щита и се разхвърчало на части. Рицарят на каруцата отвърнал подобаващо — хвърлил го на земята от задната страна на коня и другият паднал върху един от каменните блокове толкова жестоко, че бил почти мъртъв. Конят му се затичал към младия мъж, а той го уловил и го предал на брат си, който бил яхнал жребец. Падналият рицар бил сериозно ранен и останал да лежи на земята, без да мърда. Този на каруцата се приближил бързо до него, слязъл от коня и му се нахвърлил с изваден меч. Щом другият го забелязал, се изправил колкото може и се приготвил да се защитава, ала усилията му били напразни, тъй като не можел да се опълчи на своя противник. Освободил пътя, като заявил, че няма да му се изпречва повече.

— Сеньор — рекъл на рицаря неговият спътник, — не го оставяйте да си тръгне така. Ако го пощадите, той е ваш. Не виждате ли в какво състояние се намира?

Тогава рицарят на каруцата се нахвърлил отново върху него и известно време го измъчвал, за да го накара да се признае за победен и да се обяви за пленник. Принудил го да се закълне, че ще отиде да се подчини на васала, при когото бил прекарал нощта. Неговият син му казал името на баща си и това на замъка.