Отвличането на Гениевра (142) (Роман от XIII в.)

142. Приключението със запаления гроб и изправените мечове. Говен и Хектор на кръстопътя, белязан с дървен кръст. Хектор избира пътя вляво въпреки предупредителния надпис

Това приключение изумило двамата другари. Те си признали, че не разбират добре смисъла на надписа, защото посланието е твърде неясно. Въпреки това монсеньор Говен заявил, че няма да се въздържи да види какви са приключенията на гробището. Двамата с Хектор се приближили до малката вратичка и на края на гробището забелязали запален гроб, който горял толкова силно, че пламъкът се издигал на повече от копие разстояние. Други дванадесет гробове наоколо не били засегнати от огъня. На всеки един от тях имало по един изправен меч. Това чудо удивило двамата рицари. След като дълго време се взирали в гроба, монсеньор Говен рекъл на Хектор:

— Бога ми, това е най-необикновеното приключение, което някога съм срещал! Сега сме принудени да премерим сили с него, ако искаме да напуснем с чест това място. Затова ви моля да ми позволите да отида и да узная какво означава всичко, а вие ме изчакайте тук. Не мърдайте, каквото и да ме видите да правя, чак до моето поражение или пълния ми успех.

— На драго сърце, сеньор — съгласил се Хектор.

Без да чака, монсеньор Говен пристъпил в гробището с щит на шията и препасан меч. Докато приближавал гробовете, изумлението му нараствало. Забелязал, че мечовете отгоре стоят изправени сами. Те се насочили право срещу него и му нанесли такива ужасни удари по шлема, че биха подложили на изпитание и най-здраво стъпилия човек. Бил зашеметен до такава степен, че паднал по колене и ръце на земята. Когато опитал да се изправи, усетил върху главата си да се стоварва такъв порой от удари, че бил напълно обезсилен. Свлякъл се в безсъзнание на земята и останал дълго време в това състояние.

Когато дошъл на себе си, отворил очи и осъзнал, че се намира в края на гробището, пред вратата на параклиса, там, където го чакал Хектор. Монсеньор Говен изпитал голям срам. Изправил се, решен да отиде при гроба, дори с риск да загине. Покрил главата си с щита, извадил меча от ножницата си и се отправил към гробовете. Едва се доближил до тях и мечовете се насочили срещу него. Опитал да се отбранява, както може, но напразно. Този път бил много по-притиснат от предишния. Намирал се в такова състояние, че кръвта шуртяла от носа, устата и ушите му. Страдал толкова силно и си мислел, че ще загине на място. Изпаднал в несвяст и останал дълго време така. Щом дошъл в съзнание, се намерил отново пред вратата на параклиса, но бил толкова уморен и изтощен, че едва можел да говори и да се движи. От тази гледка сърцето на Хектор се разтуптяло силно и той го попитал как е.

— Със сигурност много зле — отвърнал той. Тялото ми страда неимоверно, а сърцето ми е безутешно. Не съм мислел, че някога ще изпитам такава мъка, както в този момент. И скърбя също така, че съм най-злочестият човек, аз, който съм свикнал да бъда най-почитан от всички.

— Сеньор — възразил Хектор, — все още не се е родил такъв рицар, който да не е претърпял един или друг път неуспех в някое начинание. Затова не трябва да унивате.

Той свалил шлема му, за да му позволи да диша, и го оставил да лежи близо до параклиса. Сетне грабнал щита си, извадил меча от ножницата си, влязъл в гробището и поел с големи крачки към горящия гроб. Ала не успял да стигне далеч. Усетил такъв порой от удари по шлема и щита си, че паднал зашеметен на земята. Надигнал се със силата на смел рицар, какъвто бил, но в мига, когато мислел да се изправи напълно, се свлякъл отново, неспособен да устои на ударите, които валяли върху него. Бил толкова замаян, че по никакъв начин не могъл да стане на крака и останал да лежи като мъртъв на земята. Ако монсеньор Говен бил смазан от ударите, положението при Хектор било още по-лошо, защото той останал повече време в гробището от своя другар, преди да се озове на свой ред пред вратата на параклиса. Изумлението му било прекалено силно, но не реагирал по никакъв начин, защото бил толкова изтощен, че едва можел да си отвори очите. В крайна сметка се изправил, огледал се наоколо, като току-що станал от сън, и видял над вратата надпис: „В това гробище никога няма да влезе човек, който да не си тръгне посрамен до пристигането на сина на кралицата на Скръбта.“^[1] Хектор показал надписа на монсеньор Говен, който го прочел и заявил, че нищо не разбира от смисъла на всички тези послания, толкова неясно били формулирани те. Добавил, че трябва да се насочат в друга посока, след като това приключение завършило с неуспех за тях. Отчаянието на Хектор било такова, че без да може да отвърне и дума, напуснал параклиса, обхванат от дълбока тъга и очи, пълни със сълзи. Без да се бавят повече, отишли при конете си, метнали се на седлата и се отдалечили с наведена глава под шлемовете си, замислени и натъжени от лошия си късмет. Яздили в това състояние до след пладне, без да разменят и дума. Така стигнали до вековна гора със стари, високи и гъсто разположени дървета. На входа й открили разклонение, белязано с дървен кръст, чийто надпис гласял: „Слушай, странстващи рицарю, който минаваш оттук, пред теб има два пътя, единият отдясно, другият отляво. Ала внимавай, ако държиш на живота си, не поемай по този отляво, защото знай, че няма да се измъкнеш оттам без срам. За пътя отдясно не казвам същото нещо, тъй като той не води до такава опасност.“^[2]

След като прочели надписа, Хектор заявил на монсеньор Говен:

— Сеньор, давам ви благословията си. Ще хвана този път отляво, поради това че надписът ми го забранява, а вие ще потеглите по другия.

— И дума да не става — отвърнал монсеньор Говен, — вие ще поемете по него, а аз по този отляво.

— Бога ми — рекъл Хектор, — няма да се откажа от това, което казах.

Без да чакат, те свалили шлемовете си и преди да се разделят се прегърнали със сълзи на очи. Сетне всеки тръгнал по своя път. Но с това разказът спира засега да говори за Хектор и се връща на приключенията на монсеньор Говен.