Отвличането на Гениевра (145) (Роман от XIII в.)

145. Масите, които се отрупват с храна. Опасното легло. Говен е ранен с копие, чието острие е в пламъци. Змията, змийчетата и леопардът. Двубоят между Говен и въоръжения рицар. Небесният хор. Завръщането на красивата девойка, пред която има две кадилници. Говен се събужда в една отвратителна каруца, теглена от невзрачен кон

При преминаването на девойката всеки коленичил пред светия съд. Изведнъж масите се отрупали с най-вкусните ястия, които можем да си представим, а залата се изпълнила с най-упойни ухания на подправки. Щом девойката свършила първата си обиколка пред масите, се върнала в стаята, откъдето дошла. Монсеньор Говен я проследил с очи възможно най-дълго. Когато се скрила напълно, погледнал към масата пред себе си, но не забелязал нищо, с което би могъл да подкрепи силите си. Масата била празна, докато всички останали имали пред себе си изобилие от храна, която сякаш се била появила отникъде. Тази гледка го озадачила. Не знаел какво да каже, нито какво да стори, тъй като не вярвал да е допуснал някаква грешка, обясняваща защо няма какво да яде за разлика от другите.^[1] Въздържал да попита, докато не раздигали масите.

145а. След като приключили да се хранят и масите били прибрани, всички излезли от залата и се разпръснали едни тук, други там, така че монсеньор Говен не разбрал какво се случва. Когато пожелал да слезе в двора, не успял, защото се натъкнал на здраво затворени порти. Щом установил това, отишъл да се облегне на един от прозорците и потънал в дълбок размисъл. Тогава видял от една стая да излиза джудже с бастун в ръка. То забелязало монсеньор Говен и се обърнало внезапно към него:

— И какво, недостойни рицарю, проклет да сте щом се облягате на нашите прозорци! Бягайте оттук, това не е вашето място, има прекалено много низост у вас. Отидете по-добре и се скрийте в една от тези стаи, за да не ви видят!

В този момент размахало бастуна си, за да удари монсеньор Говен. Последният опънал ръка, за да предотврати удара, и го уловил. Щом видяло това, джуджето заявило:

— Ах, рицарю, не си помагаш с нищо. Ясно е, че не можеш да си тръгнеш оттук, без да се опозориш.

После влязло обратно в стаята, а монсеньор Говен се загледал към един ъгъл на залата, където забелязал изключително пищно легло. Втурнал се към него, защото искал да си почине. Тъкмо щял да седне и някаква девойка му извикала:

— Ах, рицарю, ще загинеш наистина, ако легнеш в тази постеля без доспехи, защото това е Опасното легло. Но виж, там има доспехи. Облечи ги и после лягай, щом имаш желание за това.

Монсеньор Говен изтичал, взел доспехите и ги облякъл. Вече въоръжен, отишъл да седне на леглото, но едва понечил и се чул някакъв писък, най-ужасният, стигал някога до ушите му. Не се усъмнил, че е някой дявол. Веднага след това от една стая излетяло копие, чието острие било в пламъци. То го ударило толкова жестоко, че въпреки щита и ризницата желязото пронизало рамото му. Монсеньор Говен изгубил съзнание. По някое време усетил, че му измъкват копието от тялото. Кървял силно, без при това да е ставал от леглото. Казал си, че това е или студената прегръдка на смъртта, или ще бъде свидетел на още неща. Чувствал, че е ранен твърде сериозно.

145б. Монсеньор Говен останал там дълго време. Нощта паднала, така че мракът би бил голям без лунната светлина, която се разливала в залата през повече от четиридесет прозорци, всичките отворени. Монсеньор Говен обърнал глава към една съседна стая. Там забелязал най-огромната змия, която някога бил виждал и която без съмнение можела да ужаси всяко човешко същество. Всички цветове на Сътворението се сливали по тялото й. Тази необикновена твар запълзяла насам-натам из стаята, като размахвала опашка и удряла пода. След като приключила с палуването си, змията се обърнала по гръб и започнала да стене, да пищи и да се извива по най-отвратителен начин. Движела се така известно време, после се опънала, сякаш била мъртва, и за голяма изненада на монсеньор Говен изхвърлила от пастта си около петстотин живи змийчета. Сетне змията напуснала стаята и дошла в главната зала. Там попаднала на изключително свиреп леопард.^[2] Те се нахвърлили един срещу друг в най-ожесточената битка на света. Змията всеки път мислела, че ще победи леопарда, но не успявала. По време на тази борба монсеньор Говен за момент спрял да вижда въпреки ярката лунна светлина. Скоро погледът му се избистрил и той отново съзрял ясно леопарда и змията, които още се биели.

Борбата между двете твари продължила дълго време по такъв начин, че монсеньор Говен не знаел кой има надмощие над другия. Когато змията осъзнала, че не може да победи леопарда, се върнала в стаята, откъдето била дошла. Едва влязла там, змийчетата се спуснали да я нападат и тя сторила същото. Първите се отбранявали ожесточено и се подкрепяли, както могат. Битката продължила така през по-голямата част от нощта, докато накрая голямата змия и змийчетата се убили взаимно. Изведнъж всички прозорци в залата започнали да се блъскат един в друг, да се тряскат толкова шумно, сякаш цялата зала щяла да рухне. Проникнал свиреп вятър с такава сила, че помел всичката трева, която покривала пода на залата. Това приключение поразило монсеньор Говен. Той не помръдвал. Очаквал какво ще последва. Дълго време след удрянето на прозорците надал ухо и доловил най-сърцераздирателни ридания. Струвало му се, че са от жени. Ала като понечил да се надигне, за да разбере какво се случва, видял от една стая да излизат не по-малко от дванадесет девойки, потънали в дълбока скръб. Те вървели една зад друга и отправяли молитви през сълзи:

— Мили Боже, кога ще се избавим от това мъчение?

Щом стигнали до прага на стаята, където предната вечер бил влязъл гълъбът, паднали на колене. Започнали да се молят и да изричат молитвените си слова, без да спират да плачат горчиво. Минало дълго време и те се върнали там, откъдето били дошли. След като си тръгнали, монсеньор Говен видял от една стая да излиза въоръжен рицар с щит на шията и меч в ръка, който му заявил:

— Сеньор рицарю, станете и отидете да спите в някоя от тези стаи, защото това място не е за вас.

Монсеньор Говен отвърнал, че ще остане там, дори и да намери смъртта си.

— Ако отказвате, сеньор, ще се бия срещу вас.

— Да се бия — отвърнал монсеньор Говен, — бих отказал на драго сърце. Все пак по-скоро ще го сторя, отколкото да се оттегля.

— Честна дума — рекъл рицарят, — тъй като не отстъпвате по мирен път, ще бъдете принуден чрез сила. Отбранявайте се, защото ви предизвиквам.

Рицарят се впуснал срещу него с опънат меч и щит, положен на главата. Монсеньор Говен се изправил и се защитавал, както може, но другият го преследвал безмилостно. Изпотрошили си щитовете и шлемовете, разкъсали си ризниците по рамената, хълбоците и бедрата и кръвта рукнала от телата им. Монсеньор Говен бил омаломощен от раната на рамото си, защото тя непрекъснато кървяла. Заради нея бил в по-лошата позиция. Понасял болката, колкото можел, и се предпазвал с щита си като опитен боец. Рицарят го притискал с острия си меч, като го разкарвал ту тук, ту там и като показвал изключителните си качества. Но монсеньор Говен устоявал, след като успял да си поеме дъх. Устремил се с нова сила срещу рицаря и му нанесъл жестоки удари по шлема и щита. Другият му отвръщал подобаващо. Двубоят продължил толкова дълго, че двамата почти били на края на силите си и едва се движели. Били толкова замаяни и тъй като не можели да се задържат изправени, се свлекли на земята. Борбата им била жестока, залата била покрита с бримките на ризниците им и с парчета от щитовете им. Изтощението им стигнало дотам, че не можели да надигнат глава и лежали проснати на земята, сякаш били в несвяст.

Останали в това състояние дълго време. Монсеньор Говен се свлякъл пред леглото, а рицарят — недалеч от него. В този миг цялата зала започнала да се тресе, а прозорците да се удрят едни о други. Загърмяло, засвяткало и станало страховито. Но дъжд не валял. Това приключение изпълнило монсеньор Говен с ужас, ала той бил толкова изтощен, че не можел да си надигне главата. Освен това, шумът от гръмотевиците бил размътил мозъка му до такава степен, че не осъзнавал вече дали е жив или мъртъв. Именно тогава в залата проникнал нежен и приятен ветрец. Чули се множество гласове. Те пеели пленително и нищо на света не можело да се сравни с тях. Възможно било да наброяват двеста. Монсеньор Говен почти не разбирал какво казвали те, освен че понякога напявали:

— Хвала тебе, Царю на небесата, слава и чест!

Малко преди да се чуят гласовете, в залата се разнесли най-приятните благоухания. Монсеньор Говен долавял ясно гласовете. Те звучали толкова нежно и приятно. Мислел, че са не на земни същества, а на небесни. Несъмнено било така. Отворил очи, но не видял нищо около себе си. Така се уверил, че това не са човешки същества, тъй като са невидими. В този миг щял да се изправи с удоволствие, но не можел, защото краката му изгубили напълно сила, а тялото му — цялата си мощ. И ето че от една стая излязла красивата девойка, същата, която вечерта носила светия съд пред масите. Пред нея имало две кадилници. Щом стигнала до средата на залата, поставила светия съд върху една сребърна маса и монсеньор Говен забелязал наоколо десет кадилници, които кадели тамян. Изведнъж всички гласове запели заедно толкова обаятелно, че нито човешко сърце можело да сътвори песента им, нито човешки език да я изрази. Всички казвали в хор:

— Слава на Небесния отец!

145в. След продължителното песнопение девойката взела съда и го отнесла в стаята, откъдето била дошла. После гласовете се отдалечили и заглъхнали. Прозорците на залата веднага започнали да се отварят и затварят. В залата се смрачило, така че монсеньор Говен не виждал нищо. Поне започнал да се чувства толкова добре, сякаш никога не бил изпитвал болка или мъка. Що се отнася до раната на рамото, не се безпокоял за нея, тя напълно заздравяла. Изправил се безкрайно щастлив и тръгнал да търси рицаря, който му бил обявил битката, но не можел да го открие. Заслушал се и чул към него да се приближава тълпа от хора. Усетил как го хванали за ръцете, рамената, краката и главата и как го извели извън залата. Вързали го здраво на една каруца насред двора. На сутринта, когато слънцето изгряло, монсеньор Говен се събудил. Намирал се в най-отвратителната каруца на света. Щитът му бил закачен за една от стръките, а конят му — впрегнат наобратно. Между стръките бил впрегнат и друг кон, толкова хилав и мършав, че изглеждал купен за пет пари. Монсеньор Говен се намирал в много унизително положение. Чувствал, че е опозорен повече от всеки друг и предпочитал да е мъртъв. На всичкото отгоре се появила някаква старица с камшик, която подхванала да бие коня и да препуска с каруцата по улиците на града. При вида на рицаря на каруцата дребните търговци започнали да го преследват с хули и крясъци. Хвърляли по него в изобилие кал, екскременти и стари обувки. Като го замеряли по този начин с всички боклуци, които можели да намерят, го съпроводили чак до стените на града. След като преминали подвижния мост, старицата се спряла, развързала го и му заповядала да слезе от каруцата, тъй като бил останал там дълго време. С един скок той се оказал на земята и пришпорил коня си, като попитал старицата за името на замъка. Казвал се Корбеник. Така се отправил на път, потопен в безкрайна скръб. Проклинал часа на своето раждане и този на встъпването си в рицарство, тъй като бил живял толкова дълго само за да стане най-долният и най-поруганият човек!