Отвличането на Гениевра (139) (Роман от XIII в.)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ланселот-Граал (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’enlèvement de Guenièvre, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Фея Моргана (2018)

Издание:

Заглавие: Отвличането на Гениевра

Издател: Издателство „Изток-Запад“

Година на издаване: 2013

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7721

История

  1. — Добавяне

139. Приключенията на Хектор. Сражение срещу тъмничаря на Додинел. Освобождаването на Додинел. Включването му в търсенето на Ланселот. Говен среща своите другари при Белия кръст. Нова раздяла

Тук разказът описва, че когато Хектор се разделил със своите другари, яздил из гората в продължение на цели осем дни, без да срещне значимо приключение. Не спирал да пита за Ланселот, където и да отидел. Ала не открил никого, от който да научи и най-малка вест. На деветия ден пътят му случайно го отвел до мостчето, където Додинел паднал във водата. Когато стигнал там, му станало ясно, че не може да прекоси реката, освен ако не поеме по гредата. Слязъл от седлото и вързал коня си за едно дърво, като си казал, че загубата на един кон няма до го откаже да мине на отсрещния бряг, „защото виждам добре, че този мост е създаден единствено, за да препречва пътя на странстващите рицари“.

Веднага след това стъпил върху гредата с всичките си доспехи и я преминал с безстрашието на човек, който не се спира пред никое изпитание. Щом стигнал до отсрещния бряг, забелязал замъка, който се издигал наблизо, и се отправил към него, защото искал да намери подслон за през нощта. Докато гледал натам, от замъка излязъл рицар в доспехи на едър боен кон, който се устремявал към него с вдигнато копие. Извикал му да се предаде или смъртта му е сигурна. Ала без да се трогне, Хектор свалил копието си и поставил щита пред гърдите си. Щом застанали в близост един до друг, рицарят не се осмелил да му се противопостави и се върнал обратно, впечатлен от силата му. Тогава Хектор, както бил стъпил на земята, го ударил толкова жестоко, че го повалил от седлото. Сетне извадил меча си и му нанесъл такъв удар по шлема, че другият, замаян, не могъл вече да различи деня от нощта. Паднал с лице към земята, а Хектор го сграбчил за шлема и го влачил едно копие разстояние, толкова били здрави връзките на шлема. После го ударил безмилостно с дръжката на меча си по такъв начин, че забил в главата му бримките на металната му шапчица. Свел го до такова състояние, че кръвта се стичала от носа и ушите му. Хектор срязал връзките на шлема му и заявил, че ще му отсече главата, ако не се признае за победен. Другият не отговорил, защото в този момент изгубил съзнание. Хектор го оставил на мира, докато дойде на себе си. Когато проговорил, рицарят помолил Хектор да го пощади. Признал се за победен. Докато изричал тези думи, се поизправил незабелязано и повдигнал края на ризницата на своя победител с намерение да го прониже с меча си в корема. Ала Хектор го сграбчил за китката и изтръгнал меча от ръцете му:

— Ах, подли страхливецо — изрекъл гневно той, — вашето вероломство изобщо няма да ви помогне и избави от смъртта!

Веднага след това Хектор размахал меча си и му отсякъл главата. Тогава от замъка излезли около двадесет оръженосци, които вкупом паднали в краката му и го приветствали възторжено:

— Сеньор, бъдете благословен, затова че отмъстихте на мъжа, когото презирахме най-силно на този свят! Влезте с нас в замъка. Занапред той е ваш, защото победихте господаря му. Знайте, че когато хората от този край научат, ще изпитат към вас повече любов и ще ви бъдат по-признателни, отколкото ако бяхте дали на всеки един от тях по сто златни монети.

Без да чакат повече, четирима от тях се върнали бързо обратно в замъка и разгласили тази така приятна вест, която зарадвала всички, научили за нея. Хората излезли извън стените, за да посрещнат Хектор. Водели хубав кон за него, а после го отвели възможно най-бързо в замъка. Рекли му, че ще остане с тях и ще бъде техен господар. Той отговорил, че за това и дума не може да става. Не съблекли доспехите му, преди да го заведат в главната зала. Там попаднали на девойката, която Додинел бил следвал до мостчето. Когато видяла Хектор, поздравила го и той й отвърнал. Девойката била приятелката на рицаря, ала той бил толкова вероломен и коварен, че нищо не можело да я принуди да го обича. Вечерта, след като се нахранили, тя попитала Хектор откъде идва:

— От двора на крал Артур — отвърнал той.

— Бога ми, очарована съм, защото тук има друг рицар, който също е от този двор.

— Наистина ли? — възкликнал Хектор. — Наредете да го доведат, за да видим кой е той.

Тя заповядала. Веднага щом го видял, Хектор разпознал Додинел Кръвника. Станал и се затичал към него с разтворени обятия и те бурно се приветствали.

— Додинеле — попитал го Хектор, — какво премеждие ви доведе тук?

Той му разказал как следвал по петите една девойка до мостчето, където за малко не се удавил. Щом стигнал до отсрещния бряг, някакъв рицар го пленил и заповядал да го хвърлят в тъмница. Тогава девойката се явила пред него. Додинел я разпознал и я попитал защо го е привлякла насам.

— Честна дума, това ще ви кажа на драго сърце. Истината е, че моят приятел, който вече е мъртъв, ви мразеше най-много от всички хора заради една рана, която сте му били нанесли по време на турнир. Заяви ми, че никога не бих го разубедила да ме убие, ако не сторя така, че да ви доведа в този край. Трябваше да отида до двора на крал Артур, за да ви потърся с изричната заповед да не се връщам без вас. По този начин изпълних задачата си. Придружихте ме и преминахте през реката. Когато той узна, че това сте вие, облече доспехите си, спусна се да ви атакува, плени ви, нареди да ви хвърлят в тъмница, както видяхте, и увери, че няма никога да излезете оттам. Ала сега имахте късмет, защото този рицар ви избави, като отсече главата му. Това е отговорът на вашия въпрос.

— Сеньор — рекъл Додинел Кръвника на Хектор, — сега е ваш ред да разкажете защо сте дошли по тези земи.

Хектор му разказал как рицарите от двора тръгнали да търсят Ланселот от Езерото и за сведенията, които кралицата била дала за него.

— Затова се заклехме да не спираме странстването си, преди да узнаем със сигурност дали той е жив или мъртъв.

— Щом е така — заявил Додинел, — честно ви обещавам никога да не стъпя в двора на краля преди завръщането на другите. И в този час се присъединявам към търсенето.

Хектор много се зарадвал на това.

Тази вечер хората от замъка му предложили да стане техен господар, но той никак не бил изкушен да приеме и на сутринта поел на път с Додинел Кръвника. Яздили дълго време, за да стигнат на определения ден до Белия кръст в края на гората. Случило се нещо изключително: в уречения час всички рицари пристигнали там. Посрещнали се едни други с голяма радост и приветствали сърдечно тримата другари. Мислели, че са ги загубили, а ето че те се появили в отлично здраве. Всеки разказал за срещите си през изминалата седмица, но никой нямал и най-малката вест за Ланселот. Всички били много тъжни и нещастни. Монсеньор Говен заявил, че щом като нямат никакви новини, вече нищо не ги задържа да се разделят напълно. Всеки свалил шлема от главата си, като монсеньор Говен бил първи. Прегърнали се, развълнувани до сълзи при мисълта, че дълго време няма да се съберат заедно както са в този миг. Монсеньор Говен първи се отдалечил, като скърбял сякаш другарите му били мъртви. Дванадесетте[1] рицари също били потънали в сълзи и всеки поел по своя път. Но с това разказът спира засега да говори за другите, за да проследи пътя най-напред на монсеньор Говен.

Бележки

[1] До този момент броят на рицарите, тръгнали да търсят Ланселот, е десет (вж. фрагменти 128, 129, 131, 136). Тук и впоследствие се казва, че те са дванадесет: още едно от многото конкретни противоречия в текста.