Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (99)

99.

Малко преди осем същата вечер седях сам в оскъдно осветения бар към „Кингфиш Кафе“ на ъгъла на Деветнадесета улица и „Мърсър“ в Сиатъл. Потънал в мисли за моя най-малък син — макар че всъщност мислех едновременно за всичките си деца, — когато Джамила се появи на прага на ресторанта.

Беше с дълго черно кожено палто, с черна блуза и черна пола. Когато ме видя да седя сам в бара, ми се усмихна ослепително. Може би й се сторих също толкова хубав, колкото и тя на мен. Може би… При Джамила проблемът е там, че тя е много красива, но като че ли не го осъзнава. Или поне на мен така ми се струва. Бях й споменал, че ще ходя в Сиатъл, а Джам каза, че ще вземе самолета, за да вечеря с мен.

Отначало не бях напълно сигурен дали идеята беше разумна, но се оказа, че колебанието ми е било напразно. Бях невероятно щастлив да я видя, особено след раздялата с малкия Алекс.

— Изглеждаш прекрасно, Захарче — прошепна ми тя, докато докосваше с устни бузата ми. — Но имаш малко потиснат и уморен вид, скъпи. Сигурно работиш прекалено много. Свещ, която не се угасва навреме, бързо изгаря.

— Вече се чувствам по-добре — уверих я. — Затова пък ти изглеждаш прекрасно и за двамата.

— Наистина ли? Е, благодаря ти за тези думи, повярвай ми, имах нужда да ги чуя.

Както се оказа, „Кинг фиш“ бе ресторант с необичайно демократичен порядък: никакви резервации, но затова пък веднага ни настаниха на една чудесна маса край стената. Поръчахме аперитивите и вечерята, ала през по-голямата част от времето си държахме ръцете и говорихме за всичко, което се случваше в живота на всеки от нас двамата.

— Тази работа с малкия Алекс — заговорих аз — много ме измъчва. Противоречи на всичко, което е характерно за мен, на което Нана ме е научила. Не мога да го оставя да расте там без баща.

Джамила се намръщи и ми се стори, че внезапно настроението й помръкна.

— Нима тя не се грижи добре за него?

— О, не. Кристин е добра майка. По-скоро ме съсипва това, че сме разделени. Обичам този малчуган и той ми липсва толкова много всеки божи ден, когато съм далеч от него. Липсва ми начинът, по който говори, ходи, мисли, разказва вицове, които съвсем не са за неговата възраст. Ние с него сме две нещастни хлапета, Джам.

— И затова — рече тя, поглеждайки ме право в очите — търсиш забрава в работата си.

— Да — кимнах, — вярно е. Но това е съвсем друга история. Знаеш ли, хайде да се махаме оттук.

— Какво си намислил, агент Крос?

— Нищо извън рамките на закона, инспектор Хюз.

— Хмм, наистина ли? Колко жалко!