Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (25)

25.

За Вълка всички големи градове отдавна се бяха превърнали в еднообразни, отблъскващи и нуждаещи се от пълно прочистване сборища, тъй като капитализмът и мултинационалният бизнес бяха приплъзнали пипалата си навред, а по петите им ги следваше заразата на престъпността. Нощем Вълка често бродеше сред някой от най-големите световни центрове. Нямаше значение в кой точно, тъй като руснакът се чувстваше еднакво неудобно във всичките подобни мегаполиси.

Тази вечер се намираше във Вашингтон, зает с обмислянето на следващите си ходове.

Нито един човек на планетата не го разбираше. По принцип никой никого не бе в състояние да разбере докрай, всеки би се съгласил с това заключение. Обаче абсолютно никой не би могъл да проумее необичайната степен на параноята, изгаряща сърцето на Вълка вече от толкова много години. Особено мъчително бе за него пребиваването в Париж — усещаше го като физическо страдание, като отрова, проникнала в цялата му кръвоносна система. Подозираше, че тъкмо това бе неговата ахилесова пета. И цялата тази параноя, както и увереността, че е застрашен от ненавременна смърт, го тласкаха да се отдава на страстта си — да играе пламенно играта, да печели на всяка цена или поне никога да не допуска загуба.

В такова настроение Вълка бродеше из улиците на центъра на Вашингтон, докато планираше нови и нови убийства. Сам. Винаги сам, стискайки начесто черната гумена топка в дланта си. Едва ли бе талисман за късмет, но по някаква странна ирония на съдбата именно тя бе ключът към всичко, свързано с него. Малката черна гумена топка, скрита в дланта му.

Време е да мислиш, да планираш, да действаш, повтаряше си той. Нито за миг не се съмняваше, че правителствата няма да се вслушат в неговите искания. Но те не можеха да си позволят покорно да преклонят глави пред него. Поне не засега. Или не толкова лесно. Следователно се нуждаеха от още един урок. А може би не само от един…

И така, късно през нощта пое към дома на директора на ФБР — Бърнс, намиращ се в едно от предградията на Вашингтон.

Колко хубаво си живееше там този Бърнс със семейството си! Вълка определено бе длъжен да признае това. Привлекателно изглеждащ, добре поддържан дом, просторен като къщите в някое ранчо — достатъчно скромен, но в същото време олицетворяващ американската мечта. На алеята отпред бе паркиран син седан „Форд Меркюри“. Покрай рамката за велосипеди бяха подредени три колела. Отзад се виждаше баскетболен кош с грижливо очертан яркобял квадрат върху дъската зад коша, изработена от стъклопласт.

Трябваше ли това семейство да загине? Доста проста задача за изпълнение. Дори приятна в известен смисъл. И си заслужаваше труда.

Но дали това беше най-ефектният урок?

Вълка не бе сигурен, затова най-вероятният отговор бе: НЕ.

А и сега трябваше да обмисли как да порази една друга мишена.

Да задоволи омразата си.

Какво би могло да бъде по-приятно от това?

Отмъщението е блюдо, което е най-добре да се консумира студено, каза си Вълка, докато отново и отново стискаше черната гумена топка в дланта си.