Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (98)

98.

Кристин ме бе помолила да доведа Алекс преди шест следобед и аз спазих обещанието си. Толкова съм отговорен, че понякога не мога да се понасям. Тя ни чакаше на верандата, в светлосиня рокля и обувки с токчета. Държа се безупречно, както и очаквах. Усмихна ми се топло, щом ни видя да се задаваме отдолу по улицата. Прегърна Алекс младши и го притисна плътно към себе си, когато той се затича към нея, викайки „мамо“.

— Явно добре си се позабавлявал — рече тя, когато погали нашето пораснало вече момче по главата. — Не се и съмнявах в това. Алекс, сега татко трябва да си ходи в неговата къща. Ще се върне обратно във Вашингтон, чак там, в окръг Колумбия. А двамата с теб ще отидем на вечеря у Тео.

Очите му плувнаха в сълзи.

— Не искам тати да си отива! — запротестира малкият.

— Знам, но трябва да тръгне, сладък мой. Татко трябва да ходи на работа. А сега го прегърни. Скоро отново ще ни посети.

— Ще дойда, разбира се, че ще дойда — обещах аз, докато се чудех кой е този Тео. — Винаги ще идвам да те виждам.

Алекс се хвърли в прегръдките ми. Хубаво ми беше да притискам крехкото му телце и не ми се искаше да го пусна. Обичам уханието, докосването му, усещането за забързаното туптене на малкото му сърчице. Но в същото време не исках да страда от раздялата, която разкъсваше душата ми.

— Пак ще дойда — обещах аз. — Колкото мога по-скоро. Само да не пораснеш прекалено голям, та да не мога да те позная.

Алекс само прошепна:

— Моля те, тате, не заминавай. Моля те, не си тръгвай.

Повтаряше го неуморно, отново и отново, докато седнах във взетата под наем кола и потеглих. Махах с ръка за сбогом на сина си, който се смаляваше все повече и повече, за да изчезне накрая съвсем от погледа ми, когато трябваше да завия зад ъгъла на улицата. Още усещах телцето му.

Не спирам да го усещам.