Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (90)

90.

У дома, отново у дома.

На следващия ден не отидох на работа, а децата пропуснаха училището. Това мое решение като че ли удовлетвори въжделенията на всички вкъщи. Дори и на мама Нана, която ни насърчи да си поиграем на „бягство от часовете“. На два пъти позвъних на Джамила Хюз и си поговорих с нея, което много ми помогна, както винаги. Ала вече помежду ни се усещаше някакво отчуждение.

Заведох децата на еднодневен излет до Сейнт Майкълс в Мериленд, което се намира на брега на езерото Чесапийк. Селцето не бе изгубило своето очарование като старомодно рибарско селище. Малък пристан за яхти, две-три крайбрежни кръчми с неизбежните люлеещи се столове по верандите. Имаше си дори и фар за корабите. А в морския музей на Чесапийк видяхме реставрираните образци от някогашните малки рибарски лодки, използвани от първите поколения заселници в земите край езерото. Имахме чувството, че сме се върнали поне с един век назад във времето, което не беше чак толкова лоша идея.

След обяда в ресторанта „Печения рак“ се спуснахме по езерото с една от яхтите, които даваха на желаещите за разходка по вода. Мама Нана преди много години бе идвала тук с учениците си, но днес предпочете да си остане у дома, като се оправда, че я чакала доста домакинска работа. Надявах се наистина да се чувства добре. Още помня как разказваше на учениците при излетите на открито, затова се постарах да я заместя достойно като лектор под открито небе.

— Джени и Деймън, това е последната флота от все още действащи платноходки в цялата Северна Америка. Можете ли да си представите какво означава това? Тези кораби нямат дори моторни лебедки, защото всичко по тях се върши само с ръце, скрипци и такелаж. А пък рибарите, които плавали с тях, ги наричали „уотърмени“ — обясних аз на децата, също както бе правила Нана със своите ученици преди толкова много години.

После потеглихме по вода с яхтата „Мери Мърчант“ и в продължение на цели два часа и половина се пренесохме в романтичното минало. Капитанът и помощникът му ни показаха как се закрепва платното само със скрипеца и такелажа. Не след дълго успяхме да уловим попътен вятър и с шумни викове, поклащани от ритмичните удари на вълните, разтърсващи корпуса, се понесохме напред. Незабравим следобед! Дълго се любувахме на двадесет метровата мачта, изсечена от едно огромно дърво, довлечено дотук чак от Орегон. Ухаеше на солена вода, на безир и на миди. Чувствах се безкрайно близък с двете си по-големи деца, в чиито погледи се четеше такова искрено доверие и любов. Или поне през повечето време.

Преминахме покрай хълмовете с внушителните борове, покрай полетата, където фермери отглеждаха соя и царевица, както и покрай големите къщи в някогашните плантации, до една с чудесни бели колони пред фасадите. Чувствах се като човек, завърнал се в миналото столетие, и това бе чудесна почивка за мен. И без това отдавна се нуждаех от отдих и възстановяване. Само два пъти си спомних за работата в полицията, но набързо успях да прогоня досадните мисли.

По едно време се заслушах в обясненията на капитана за това, че „истинският лов на стридите може да става само с платноходки“. Но после все пак той ни призна, че два пъти седмично било позволено на моторни яхти да влизат в езерото. Аз пък заподозрях, че това бе коварен заговор, целящ да принуди уотърмените да се потрудят здравата при улова на стридите.

Джени, Деймън и аз се любувахме на залеза, докато яхтата се накланяше към щирборда, утлегарът се повдигаше нагоре, а голямото платно и кливерът се издуваха от вятъра. В този миг осъзнахме колко прекрасни, макар и краткотрайни са подобни мигове. Тъкмо заради това те трябва да се ценят и помнят.

— Това бе най-хубавият ден в целия ми живот! — възкликна Джени. — И дори не преувеличавам.

— Същото важи и за мен — кимнах аз. — При това аз въобще не преувеличавам.