Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (68)

68.

След като се разделих с Мартин и Клара Лодж, пак ме притиснаха тревожните мисли за Вълка и за евентуалните му нови удари, ако реши да си отмъсти. Щом се върнах в хотела, изведнъж се почувствах много самотен и реших да се поразходя. Излязох посред хладната сутрин за една дълга самотна разходка. Отдавна се нуждаех от това.

Но тогава ми се случи нещо странно. Докато вървях по Бродуей, имах чувството, че някой ме следи. Не мислех, че е параноя. Опитах се да видя кой върви зад мен, но или той бе много предпазлив, или аз не се оказах достатъчно обучен в тези шпионски игри. Може би все пак щях да се справя по-добре, ако вместо в Лондон си бях у дома, във Вашингтон. Но тук бе доста трудно да забележа кой или какво не си беше на мястото.

Отбих се в Ню Скотланд Ярд, но там нямаше никакви вест от Вълка. Липсваха и произшествия в градовете, белязани от него за мишени. Но не беше ли всичко това само едно измамно затишие пред буря?

Около час по-късно, докато се разхождах към Уайтхол, след като отминах резиденцията на британския премиер на Даунинг стрийт 10 и поех към Трафалгар Скуеър, а после завих обратно, ободрен от дългото ходене, аз отново имах същото неприятно чувство — сякаш някой ме наблюдаваше. Дебнеше всяка моя крачка…

Щом се озовах пак в стаята си, веднага се обадих на децата в къщата на леля им Тиа. После си поговорих и с Нана, която за щастие този път се оказа у дома ни на Пета улица.

— Всичко тук е толкова странно спокойно — пошегува се тя. — Но нямам нищо против къщата отново да се изпълни с глъч. Толкова ми липсвате!

— И ти ми липсваш, Нана — отвърнах аз.

После съм се унесъл в непробуден сън, така, както си бях с дрехите. И се събудих едва когато телефонът иззвъня. Въобще не си бях направил труда да дръпна завесите, затова в стаята ми още цареше мрак.

— Алекс Крос — казах аз в слушалката на телефона.

— Пак съм аз, Мартин. Обаждам ти се, докато пътувам с колата си от дома. Той иска от нас да отидем до сградата на парламента, за да се срещнем с него на страничната алея пред входа за външни лица. Да мина ли да те взема от хотела?

— Не, по-бързо ще стане, ако тръгна пеша. Ще се срещнем там.

Среща пред парламента в толкова ранен час? Не ми звучеше на добре.

Пет минути по-късно отново бях навън, забързан по Виктория стрийт. Насочих се към Уестминстърското абатство. Сигурен бях, че този път отмъщението на Вълка ще напомня на сцена от ада. А ако всичките четири града, белязани от него като потенциални мишени, бъдат изравнени със земята? Но в този момент трудно би могло да се намери нещо, което да ме изненада.

— Здравей, Алекс. Радвам се, че се срещаме тук.

Един мъж излезе изпод сенките. Не бях забелязал, че се укрива там, може би защото бях прекалено унесен в собствените си мисли. Или пък бях проявил известна безгрижност?

Той пристъпи още напред и тогава видях пистолета в ръката му, насочен право към сърцето ми.

— Остана ми да довърша още едно нещо тук. Да те убия. Искам сам да видиш как ще се случи. Просто така. Да знаеш само откога очаквам този съкровен миг. А кой знае, може би и ти?

Този, който говореше, беше Джефри Шейфър. Беше дързък и самоуверен, явно смяташе, че изцяло владее ситуацията. Може би точно заради това не се замислих нито за миг какво трябваше да направя. Хвърлих се върху него, очаквайки да проехти оглушителен изстрел.

И наистина проехтя. Само че не ме улучи или поне така си помислих. Куршумът се бе отклонил някъде настрани, но това сега нямаше значение. Блъснах Шейфър с все сила в каменната стена на сградата зад гърба му. Видях болката и изненадата в очите му, а това се оказа тъкмо онзи окуражаващ импулс, от който тъй отчаяно се нуждаех. Пистолетът се изплъзна от ръката му и полетя нанякъде точно в разгара на схватката.

Халосах го яко малко над колана. Не разбрах дали съм го уцелил в стомаха или в слънчевия сплит. Ударът ми обаче беше съкрушителен. Или поне се надявах да е такъв. Шейфър простена и тогава се уверих, че добре съм го наредил. Но исках да му причиня много повече болка, да го убия още там, на улицата! Затова се заех с черепа на гадното копеле — с все сила го цапардосах в дясното слепоочие с един мощен прав. А после с лявата си ръка едва не му строших челюстта. Сигурно го болеше ужасно, но дори и сега не искаше да се признае за победен.

— Само толкова ли можеш, Крос? Е то ти тогава нещо за теб… — озъби се той и сви очи в болезнена гримаса.

Внезапно измъкна сгъваем нож и аз започнах да отстъпвам встрани. Но тогава осъзнах, че беше ранен и че надали друг път щях да имам по-добър шанс да си разчистя сметките с него. Отново го ударих, този път му счупих носа. Ала той все още не се предаваше. Замахна ожесточено с ножа, поряза ръката ми и чак тогава осъзнах колко съм побеснял!

Успях да напипам пистолета си и го измъкнах от кобура, закрепен отзад на колана ми.

Шейфър се хвърли срещу мен. Не бях сигурен дали бе видял оръжието в ръката ми. Може би смяташе, че не бих се разхождал въоръжен из Лондон.

— Стой! — изкрещях аз. Но не ми остана никакво време да изрека нещо повече.

Стрелях от упор право в гърдите му. Той отскочи назад и рухна, опрян на стената. После бавно се свлече на тротоара.

На лицето му се изписа безкрайно учудване, сякаш чак сега осъзнаваше, че и той бе смъртен като всички останали.

— Шибанякът Крос — промълви едва чуто. — Копеле…

Наведох се над него:

— Кой е Вълка? Къде е той?

— Върви в ада — прошепна Шейфър и умря, запътвайки се право натам.