Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (19)

19.

„Праведните не знаят що е покой“, прочетох на плаката над автоматите за газирана вода край столовата. Тази сутрин в шест без десет бяхме привикани обратно в конферентната зала на петия етаж. Същият състав, както и предишния път. Някои от нас предполагаха, че отговорните за бомбардировката на Сънрайс Вали се бяха свързали с Бюрото. Но останалите си мислеха, че по-скоро са ни привикали заради кражбата на ракетите от военновъздушната база в Къртланд.

След няколко минути се появиха шестима агенти от ЦРУ. Всичките в официални костюми, стискащи по едно дипломатическо куфарче. Охо, започваше да става интересно! Последваха ги шестима от най-важните клечки от Агенцията за националната сигурност. Да, нещата определено загрубяваха…

— Сега наистина става интересно — прошепна ми затворнически Мони Донъли. — Защото едно е да си говорим празни приказки за сътрудничеството между нашите ведомства, но съвсем друго, когато от ЦРУ действително довтасат тук!

— Радвам се, че си в добро настроение — усмихнах й се аз.

А тя само сви рамене:

— Или както е казвал генерал Патън в навечерието на всяка битка: „Бог ще е с нас, защото аз толкова предано го обичам!“

Директорът Бърнс се появи на прага на залата точно в шест. Плътно по петите го следваха Томас Уиър, директорът на ЦРУ, и Стивън Боуен от Агенцията за националната сигурност. Тримата шефове изглеждаха крайно притеснени. Може би се дължеше само на факта, че бяха заедно. А това бе достатъчно да опъне нервите и на всички останали.

Двамата с Мони се спогледахме многозначително. Неколцина от агентите продължаваха да си говорят дори и когато директорското трио зае почетните три места. Това бе изпитаният метод на ветераните в професията да демонстрират пред началниците си, че вече са преживели всичко това. Но наистина ли бе така? Дали изобщо някой го бе преживял? Не мислех така.

— Мога ли да ви помоля за внимание? — започна директорът Бърнс и в залата незабавно се възцари тишина. Погледите на всички се приковаха върху него.

Бърнс все пак поизчака съвсем да утихнем и едва тогава продължи: — Искам веднага да започна с най-важното. Първият контакт във връзка с тази ситуация бе осъществен два дни преди бомбардирането на Сънрайс Вали. Първоначалното съобщение завършваше с думите: „Ние се надяваме никой да не пострада при това насилие“. Обаче с нищо не се уточняваше какво би могло да бъде то. Освен това получихме инструкции на никого да не споменаваме за този първи контакт. В противен случай бяхме заплашени с крайно сериозни последици, макар че си остана неизяснено какви точно биха били те.

Бърнс спря за миг и огледа залата. Когато погледите ни се срещнаха, той ми кимна леко, а после отмести очи. Запитах се какво още знае той, за което останалите нямахме никаква представа. И кой още беше замесен в тази игра? Белият дом? Не бих се учудил.

— Оттогава насетне ежедневно осъществявахме следващите контакти — продължи Бърнс. — Едно съобщение бе получено от господин Боуен, едно — от директор Уиър, едно — от мен. До днес обаче нищо съществено не успяхме да разкрием. Но тази сутрин получихме видеозапис от бомбардировката в Невада, разбира се — грижливо цензуриран. Сега ще ви покажа тази редактирана версия.

Бърнс махна с ръка и въпросният видеозапис се завъртя по шестте монитора, разпръснати в залата. Филмът бе черно-бял и с доста дефекти, сякаш бе дело на някой начинаещ оператор. Повечето кадри вече бяха излъчвани в новинарските емисии по телевизионните канали. Докато ги гледахме, никой в залата не посмя да наруши мъртвешката тишина.

От приблизително една миля разстояние някаква камера бе заснела пристигането на армейските камиони и джипове в Сънрайс Вали. След малко крайно озадачените местни жители бяха ескортирани от техните каравани до камионите. Един мъж обаче заплаши войниците с пушка и в резултат веднага бе застрелян. Оставиха го проснат насред прашната улица. Вече знаех името му — Дъглас Пузловски.

Тогава конвоят започна бързо да се изтегля, оставяйки зад себе си само големи облаци от прах.

На следващия кадър някакъв едър тъмен обект се появи в горната част, буквално като спуснат от небето. И докато още си висеше там, избухна невероятно мощен взрив.

Кадрите от бомбардировката също бяха внимателно цензурирани, но сега вече бе снимала само една камера. В резултат на корекциите на неизвестния видеомонтажист кадрите следваха накъсано, което дразнеше окото, но все пак на тях можеше да се види най-същественото.

Следваше ужасяващата експлозия. Ала на нито един кадър не бе показан самолетът, пуснал бомбата над Сънрайс Вали.

— Те са филмирали целия този кошмар — заяви директорът Бърнс. — Искали са да разберем, че са били там, че са тези, които са изтрили това селище от лицето на земята. След няколко минути обаче ще ни съобщят защо са го направили. Обещаха ни да ни се обадят по телефона.

— Лицето, което ни се обажда, използва фонокарти за ползване на обществени телефонни автомати. Недодялан и примитивен, но ефективен подход. Досега всичките повиквания бяха извършвани от различни най-невзрачни бакалници, киносалони, зали за боулинг. Както сами знаете, невъзможно е да бъдат проследени подобни обаждания.

Останахме смълчани още минута-две, само неколцина от нас разговаряха тихо.

Накрая тишината отново бе нарушена, но този път от телефона в предната половина на залата.