Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (111)

111.

С бясна скорост започнах да настигам мерцедеса. Да не би да си решил да се самоубиеш?, запитах се аз.

Внезапно мерцедесът поднесе с пълна газ в насрещното платно. После се удари в почти отвесната крайпътна скала — кос удар, но много опасен при тази бързина. Сетне се олюля и се завъртя напред-назад, помитайки и двете платна. Отново отскочи от скалите и изведнъж буквално полетя нагоре, към небето.

Носеше се във въздуха, докато пропадаше към морето.

Трескаво набих спирачките и изскочих от колата. Видях как синият седан се удари два пъти в страничната стена на склона, а после се преобърна и се завъртя надолу в бездната. Оттам, където бях, бе невъзможно да се спусна долу.

Не виждах нищо да помръдва сред смазаните останки на мерцедеса. Който и да беше в колата, беше мъртъв. Но кой бе той?

Върнах се в полицейската кола, която си бях присвоил в имението. Отне ми цели десет минути, докато стигна до долната магистрала, за да се доближа — колкото бе възможно по-близо — до мястото на катастрофата. Френските полицаи и линейката на „Бърза помощ“ вече бяха пристигнали там, както и няколко ранобудни зяпачи.

Когато излязох от колата, видях, че тялото не бе изнесено настрани от смачкания автомобил. Санитарите вече бяха стигнали до него и сега трескаво се мъчеха да извадят катастрофиралия оттам. Говореха на шофьора. Но кой бе той?

— Жив е! Още е жив! — провикна се един санитар. — Един мъж! Още диша!

Затичах се към купчината ламарини, които бяха останали от мерцедеса след преобръщането по урвата, за да погледна отблизо загадъчния шофьор. Кой беше той? Дали щеше да разговаря с мен? За миг спрях, колкото да си поема дъх от лудешкото спускане, и се зачудих как би могъл да оцелее при подобно главоломно сгромолясване! Предполагаше се, че Вълка е корав мъжага, но чак толкова?

Размахах полицейската си карта и френските полицаи, заобиколили мястото на катастрофата, ме пуснаха да продължа напред.

И тогава го видях. Разбрах кой бе заклещен сред отломките. Макар че не можех да повярвам на очите си. Просто не можех да повярвам на очите си.

Сърцето ми биеше бясно. Мислите ми препускаха със същата главозамайваща бързина. Приближих към димящите отломки на мерцедеса. Коленичих върху камъните и се приведох напред.

— Аз съм, Алекс — изрекох.

Шофьорът на мерцедеса извърна очи към мен, опитвайки се да ме фокусира. Тялото му още бе приклещено в ламарините. От раменете надолу беше премазан и затиснат. Ужасяваща гледка.

Но Мартин Лодж още не бе издъхнал, макар че животът му вече висеше на косъм. Изглежда, искаше да ми каже нещо, затова се приближих още по-наблизо.

— Аз съм, Алекс — повторих. Извърнах глава, за да доближа ухото си до устните му.

— Всичко беше напразно — прошепна Мартин. — Цялото твое преследване е безполезно. Аз не съм Вълка. Никога не съм го виждал.

В следващите секунди издъхна пред очите ми. Пред погледа на всички онези, които чакаха да узнаят най-важния отговор.