Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (88)

88.

Арамис Дебоне, президентът на Франция, изглеждаше към петдесет и пет годишен и бе облечен извънредно изискано въпреки тревожния повод за срещата. Дори можеше да се каже, че бе подбрал прекалено строго облеклото си. Слаб, стегнат мъж, с леко посребрена коса и тънко очертани мустаци, той също носеше от онези скъпи очила без рамки. Правеше впечатление на спокоен и уравновесен държавник, напълно способен да контролира емоциите си. Или поне на мен така ми се видя, докато крачеше забързано, за да заеме почетното място в залата, след което веднага започна да говори. Преди това надвисна такава плътна тишина, че игла да паднеше, щеше да се чуе.

— Както всички знаете, от много години съм посветил усилията си на укрепването на реда и законността в държавата с помощта на правната ни система и нашите полицейски сили. Затова искам да ме изслушате сега много внимателно. Желая също да бъда заедно с вас през тези последни минути, оставащи до крайния срок. Имам важни новини. Парите са събрани. Тук, в Париж, както и в Лондон. Също и в Тел Авив, с помощта на много приятели на Израел. Цялата сума ще бъде прехвърлена след три и половина минути, което е приблизително пет минути преди изтичането на крайния срок. Искам да благодаря на всички присъстващи в тази зала, както и на онези служби, организации и ведомства, които представлявате. За безкрайните часове упорит и напрегнат труд, за личните жертви, понесени от вас, без никой да е настоявал за това, за героичните ви усилия и невероятната ви храброст. Ние направихме най-доброто, на което бяхме способни, но което е още по-важно: ние ще преживеем тази криза. Рано или късно ще се доберем до тези безмилостни копелета! Ще пипнем Вълка, най-жестокия от всички тях.

На стената зад президента бе окачен златен часовник в стил ампир. Всички бяхме вперили погледи в него.

Точно в пет часа и петдесет и пет минути парижко време президентът Дебоне обяви:

— Парите се превеждат в момента. Ще стане за броени секунди… Добре, свърши се! Всичко би трябвало да приключи. Ние ще бъдем добре. Моите поздравления към вас и най-искрени благодарности.

От всички страни на огромната зала се дочуха въздишки на облекчение. Хората си разменяха усмивки, ръкуваха се, а някои дори се прегръщаха.

И тогава отново зачакахме. По навик.

Чакахме някакво съобщение от Вълка.

Както и последни новини от другите градове, белязани като смъртоносни мишени — Лондон, Париж, Тел Авив и Вашингтон.

Последните шестдесет секунди преди крайния, фаталния, срок изтекоха невероятно бавно и мъчително, макар че откупът вече бе изплатен. Не можех да върша каквото и да било друго, освен да следя със затаен дъх влудяващото пълзене на голямата стрелка на часовника. Накрая се помолих безмълвно за оцеляването на моето семейство, за хората от градовете мишени, за целия свят.

Вече беше шест часът в Париж и Лондон, дванадесет — във Вашингтон, седем — в Тел Авив.

Крайният срок отмина. Но какво означаваше това, наистина ли вече бяхме в безопасност?

Все още по екраните на мониторите не се забелязваха никакви ясни признаци за настъпили промени в останалите набелязани градове. Видеоканалите не излъчваха никакви кадри за експлозии и разрушения.

Нямаше и телефонно обаждане от Вълка.

Изминаха още две минути.

После още десет.

И тогава страховита експлозия разтресе залата. И света.