Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (55)

55.

Обаче най-странното, най-озадачаващото тепърва предстоеше.

Срокът, поставен от Вълка, изтече, но нищо не се случи.

Нито той се обаждаше, нито пък последваха обещаните от него незабавни смъртоносно атаки. Нищо, абсолютно нищо. Тишина. Странна, загадъчна, ала същевременно невероятно плашеща…

Вълка бе единственият, който знаеше какво става сега. А може би освен него знаеха президентът на Съединените щати и още неколцина световни лидери. Плъзна слухът, че президентът, вицепрезидентът и цялото наше правителство вече са били тайно евакуирани от Вашингтон.

Ала подобно нещо не можеше да остане скрито, поне репортерите не биха могли да бъдат спрени. „Вашингтон Поуст“, „Ню Йорк Таймс“, „Ю Ес Тудей“, Си Ен Ен — всички те единодушно поддържаха версията, че някакви кошмарни заплахи са били отправени срещу най-големите градове в света. Обаче никой не знаеше със сигурност кои бяха тези градове или от кого бяха изречени заплахите. Но след толкова години, изпъстрени с тревожни очаквания, през които Агенцията за националната сигурност ни беше стряскала с предупреждения за най-различни терористични атаки, оцветени ту в жълто, ту в оранжево — само до червеното не се стигна, — никой вече не възприемаше на сериозно подобни сигнали.

Несигурността, войната на нерви явно също бяха част от плана на Вълка. През уикенда, започващ от 30 май, когато се честваше Денят на загиналите във войните, аз бях във Вашингтон. Бях заспал, когато ми позвъниха със спешното нареждане веднага да се явя в Хувър Билдинг.

Взрях се в часовника, примижавайки два-три пъти, колкото да фокусирам погледа си, и накрая видях, че бе едва три и петнадесет през нощта. Сега пък какво се бе случило? Дали Вълка не бе започнал с обещаните от него наказателни мерки? Ако бе така обаче, нямаше да ми съобщят за тях по телефона.

— Веднага тръгвам! — отвърнах аз, скочих от леглото и сърдито изругах. Взех си един бърз душ, първо с гореща, после със студена вода, сетне се избърсах надве-натри, навлякох дрехите и подкарах колата с пълна газ през Вашингтон, макар всичко още да се мержелееше пред очите ми. Знаех само, че след половин час Вълка ще се свърже с нас.

Такава бе ситуацията в три часа и тридесет минути в понеделник сутринта, след дългия уикенд, като на всичкото отгоре крайният срок на Вълка вече бе изтекъл. Той не само че ни контролираше изцяло, но просто се държеше с нас подчертано злорадо, дори садистично.

Когато най-после се добрах, задъхан, до антикризисния щаб на петия етаж, заварих там най-малко една дузина колеги, които вече ме бяха изпреварили. Разменихме си поздрави като стари приятели, събудили се току-що след бурна отпускарска нощ в някой мотел. През следващите две-три минути конферентната зала непрекъснато се изпълваше с нови и нови, не съвсем разсънили се агенти с още блуждаещи погледи. Май че никой не изглеждаше напълно буден. Край масата с чашите и линийките се оформи нестройна опашка, нетърпеливо очакваща най-после да донесат каните с току-що свареното горещо кафе. Всички изглеждаха безкрайно раздразнени, с опънати до скъсване нерви.

— Поне да имаше понички! — обади се един от агентите. — Къде се дяна любовта към ближния?

Обаче никой не се засмя на шегата му.

Бърнс се появи няколко минути след три и тридесет, както винаги — с черен костюм и вратовръзка. Само той сред присъстващите бе облечен толкова официално. Имах чувството, че директорът също нямаше никаква представа какво се случва.

— А си мислехте, че съм строг шеф? — обади се след няколко минути той, разчупвайки тягостната тишина. Най-после се разнесе смях. — Благодаря, че пристигнахте тук навреме — добави Бърнс.

Най-после Вълка ни позвъни — точно в три часа и четиридесет и три минути. Разбира се, и сега гласът бе грижливо филтриран. С типичните за него самодоволство и неприкрито презрение към всички останали, той заговори:

— Вероятно се чудите защо определих времето за този наш сеанс посред нощ? — Млъкна за миг и продължи: — Защото мога да си го позволя. Е, допада ли ви това, а? Защото мога да си го позволя. В случай че още не сте го разбрали, ще ви кажа, че никак не ми харесвате. Ама никак! Имам си причини, при това съвсем основателни, да мразя всичко, което Америка подкрепя. Така че може би всичко това е част от някакво мое отмъщение. Вероятно някога в миналото вие сте причинили зло на семейството ми? Е, това е част от пъзела. Отмъщението е сладка награда за мен. Но да се върнем в настоящето. Поправете ме, ако греша, но мисля, че ви инструктирах да не провеждате никакви разследвания относно моето местонахождение, да не се бъркате в делата ми. А вие какво направихте? Нахвърлихте се като глутница вълци върху онези шест беззащитни копелета в центъра на Манхатън, понеже ги заподозряхте, че работят за мен. И защо трябваше да се стига дотам? Онова нещастно девойче така се изплаши, че се метна през прозореца от третия етаж. Лично видях фаталния и полет! Предполагам, че сега си въобразявате — не се и съмнявам, че в момента точно това ви се върти в главите, — че ще спасите Ню Йорк, след като сте ликвидирали моите изпълнители там, в Манхатън. Е, джентълмени, познах ли и този път? О, да, замалко щях да забравя! Има също и един дребен, неуреден между нас въпрос за онзи краен срок, който вие не спазихте. Или си въобразявате, че съм забравил за срока? Е, не е така. Защото аз никога не забравям крайните срокове. Нито обидата от вашето неподчинение. А сега вижте на какво съм способен.