Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (82)

82.

През следващите два часа се установи, че ядреното куфарче притежаваше всичко необходимо за атомна експлозия, с изключение на една-единствена съставна част — импулсен излъчвател на ускорени неутрони, който при този вид оръжие изпълнява ролята на детонатор. Иначе всичките останали толкова трудни за производство елементи бяха там.

Тази вечер не бях в състояние да сложа дори залък в устата си, нито бях способен да се съсредоточа върху каквото и да било. Изследваха ме най-внимателно, нищо опасно не откриха в мен, ала дори и това не ми помогна да избия от главата си кошмарните опасения, че вече съм заразен от радиоактивното излъчване.

Освен това не можех да престана да виждам образа на Мод Булар: лицето й, жестовете й, нашия абсурден пръв и последен обяд, нейната упоритост и наивност. Но най-мрачната гледка за мен си оставаше яркочервената й коса, разпиляна по тротоара.

Спомних си и за онзи руснак, който така силно ме удари с юмрук в лицето в онази селска къща. Той ли беше Вълка? Но защо ми позволи да го видя…

Прибрах се в хотела и внезапно ми се прииска да не си бях вземал стая откъм улицата. Цялото ми тяло беше схванато, бях напълно изтощен, ала сред долитащия уличен грохот мислите ми не спираха да препускат. Не беше блъф — те притежаваха ядрени оръжия! Щеше да се сбъдне пълното унищожение. Холокостът.

Около шест часа местно време реших да се обадя на децата. Разказах им за забележителностите на Париж, които не бях успял да зърна през този ден — говорих за всичко, само не и за това, което действително бях преживял. Поне засега в медиите не бе изтекла никаква информация, но и това сигурно нямаше да трае дълго.

После позвъних и на мама Нана. Е, от нея вече не скрих истината за това как съм се чувствал, докато седях на паважа с една бомба, завързана към китката ми. Тя бе тази, с която винаги бях споделял дори най-лошите си преживявания. А това, последното, със сигурност беше най-кошмарното от всички тях.