Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (58)

58.

Пътникът в бизнес класата, който бе заявил, че името му е Рандолф Уолър, в шест часа и пет минути се приземи на Хийтроу с полета на Бритиш Еъруейс от Ню Йорк. Паспортът и останалите му документи идентифицираха надлежно неговата самоличност. Хубаво е отново да си у дома, каза си Уолър, който в действителност бе Джефри Шейфър. А ще стане още по-хубаво, ако успея да затрия Лондон от картата на света.

Джентълменът, с вид на седемдесетгодишен старец, премина през митническия контрол без никакви проблеми. Дори вече обмисляше следващия си ход: посещението при децата си. Това бе неговата част. Беше му любопитно и странно да види потомството си, след като бе отсъствал толкова дълго. Колкото до втората част на посещението му — не се опитваше да разгадае заповедите на Вълка.

Предстоеше му да изиграе ролята си, още една част от пъзела.

След смъртта на майка им хлапетата живееха с нейната сестра в малка къща край Хайд Парк. Припомни си я, докато потегляше с взетия под наем от летището спортен ягуар. Оживяха и доста неприятните за него спомени от живота му с покойната му съпруга — Луси Рийс-Къзинс, студена и глупава. Беше я убил в Челси пред очите на двете близначки. Този истински акт на милосърдие бе превърнал двете му дъщери в сирачета — Триша и Ерика, които сега би трябвало да са на шест или седем години, както и Робърт, който трябваше да е петнадесетгодишен. Шейфър вярваше, че ще им е много по-добре без тяхната вечно хленчеща и оплакваща се майка.

Почука на предната врата на къщата и откри, че не бе заключена, така че влезе без покана.

Във всекидневната завари Джуди, по-младата сестра на покойната му съпруга. Тя бе свела глава, заедно с близначките, над картона за играта „Монополи“. Не се съмняваше, че и трите бяха способни само на едно в тази игра — да губят. Защото сред тях нямаше нито една с психиката на победител.

— Татко си дойде! — възкликна той и разцъфна в усмивка, от която можеха да настръхнат косите дори на най-закоравелите мъже. После насочи беретата си право в гърдите на скъпата им леля Джуди.

— Да не си гъкнала! Не ми давай и най-малкия повод да натисна спусъка. Ще бъде лесно и ще ми достави огромно удоволствие. А, и да не забравя да ти призная — мразя те от все сърце. Не си нищо повече от една по-тлъста версия на любимата ти сестра. Здравейте, деца! Кажете „Добре дошъл“ на добричкия си скъп татко. Изминах дълъг път чак от Америка само за да ви видя.

Близначките, неговите сладки дъщерички, веднага ревнаха в един глас, така че Шейфър нямаше друг изход, освен да стори единственото, което му хрумна за възстановяването на реда. Насочи дулото право в обляното със сълзи лице на Джуди и пристъпи към нея:

— Накарай ги да престанат да хленчат. Веднага! Докажи ми, че заслужаваш да бъдеш тяхна бавачка.

Лелята се наведе и притисна момичетата към гърдите си. Задържа ги така, макар че те все пак не спряха да плачат, ала сега хленченето им бе по-поносимо.

— Джуди, сега ме слушай внимателно — изрече Шейфър, докато се преместваше зад нея, за да притисне дулото на беретата си към тила й. — Макар много да ми се иска, не съм дошъл тук да те изчукам и после да ти пръсна черепа. Всъщност имам едно съобщение за теб, което ти трябва да предадеш по телефона на министъра на вътрешните работи. По някаква странна ирония на съдбата твоя мизерен, иначе никому ненужен, живот сега е придобил реално значение. Можеш ли да го повярваш? Защото аз — не.

Леля Джуди изглеждаше безкрайно объркана. Но това бе нейното естествено състояние според Шейфър.

— Че как мога да сторя това? — едва смогна да избъбри тя през тракащите си зъби. Цялото й лице бе обляно в сълзи.

— Ами просто се обади в шибаната полиция! — кресна той. — А сега млъквай и слушай! Ще им кажеш, че съм се отбил тук да ви видя и че съм ви предупредил: никой вече не може да бъде сигурен за живота си. Нито полицаите, нито техните семейства! Можем да нахълтаме в домовете им, така както аз днес се появих в твоята къща.

За да се подсигури, че тя наистина го е разбрала, Шейфър повтори съобщението си още два пъти. После вниманието му отново се насочи към Триша и Ерика, които обаче го интересуваха колкото и онези смешни порцеланови кукли от лавицата над камината. Вече сам не помнеше кога бе намразил тези глупави порцеланови лиготии, които някога принадлежаха на жена му. И на които тя обръщаше внимание сякаш бяха живи същества.

— А как е Робърт? — попита той близначките, ала не получи отговор. Но какво ставаше тук? Момичетата явно вече бяха усвоили до съвършенство сконфузения поглед на майка си и на тяхната скапана, разциврена леля. Нито дума не се отрони от устите им. — Робърт е вашият брат! — изкрещя Шейфър и момичетата отново ревнаха с пълен глас. — Как е той? Как е синът ми? Кажете ми нещо за вашия брат! Да не би да са му пораснали две глави? Кажете ми нещо, каквото и да е то!

— Той е добре — промълви плахо Триша и лепна една глуповата усмивка на лицето си.

— Да, добре е той — повтори Ерика като папагал и изкопира усмивката на сестра си.

— Добре бил, така ли? Е, тогава всичко с наред — промърмори Шейфър, обзет от пълно презрение към тези две невзрачни клонингчета на проклетата им майка. С изненада бе установил, че Робърт му липсваше. Навремето малко сбърканият му син определено го бе забавлявал. — Е, добре, хайде, дайте сега една целувка на баща ви — заповяда им той накрая. — Аз съм вашият татко, нещастни създания — добави той на сбогуване. — Казвам ви го, в случай че сте го забравили.

Момичетата обаче не го целунаха. На Шейфър не му оставаше друго, освен да напусне противната къща. Пътьом забърса с един замах порцелановите кукли от лавицата над камината, които се пръснаха на парчета по пода.

— В памет на ваш’та майка! — провикна се той от вратата.