Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (60)

60.

Голямата къща извън Монтаук, съвсем близо до океанския бряг в Лонг Айланд, не принадлежеше на Вълка. Беше взета под наем срещу солидната сума от четиридесет хиляди долара седмично, въпреки че сезонът отдавна бе отминал. Беше истинско изнудване и Вълка го знаеше, но всъщност не му пукаше чак толкова. Поне не и днес.

Мястото действително бе впечатляващо — масивна сграда в колониалния стил, наложил се още от края на XVIII век, чиито три етажа гордо се извисяваха над плажа. Отзад имаше удивително голям плувен басейн, закрилян от морските ветрове от самата къща. По настланата с чакъл алея бяха подредени няколко автомобила — предимно лимузини, — чиито мускулести шофьори, всичките в черни костюми, се бяха събрали на група да побъбрят, докато очакваха да излязат господарите им.

Всичко това, повтори си той с горчивина, се плаща с моите пари, с моята пот, с моите идеи!

Неколцина от сътрудниците му от Червената мафия чакаха само него. Всички отдавна се бяха събрали в библиотеката — приспособена като всекидневна, откъде се откриваше чудесна панорама към опустелия плаж и към безбрежните води на Атлантическия океан.

Сътрудниците му до един претендираха, че са негови най-предани и най-близки приятели. Щом Вълка слезе от колата на алеята, от всички страни започнаха да прииждат желаещи да му стиснат ръката, да го потупат по гърба или по раменете, бъбрейки безброй лъжи за това колко се радвали да го видят сред тях. Малцината, които знаят как изглеждам в действителност. Вътрешният кръг, тези, на които вярвам най-много, мислеше хладно той.

Обядът бе сервиран малко преди пристигането му, след което на целия прислужващ персонал бе наредено да напусне къщата. Вълка паркира колата си зад нея, а после влезе през кухнята. Никой не го бе виждал отблизо, освен тези девет мъже, събрани тук.

Изправи се пред тях и си запали пурата. В чест на победата.

— Те помолиха за удължаване на крайния срок. Можете ли да го повярвате? — процеди Вълка и доволно изпусна кълбо дим.

Руснаците около масата се разсмяха самодоволно. Те напълно споделяха презрението му към сегашните западни правителства и към така наречените световни лидери. Политиците бяха предимно хора със слаби характери, а малцината по-силни сред тях — които кой знае как се бяха промъкнали до висшите етажи на властта — доста скоро започваха да губят самообладание под разлагащото влияние на факторите, на които се крепи управлението на всяка държава. Винаги ставаше така.

— Халосай ги с чука по главите! — извика един от мъжете около масата.

Вълка обаче само се усмихна.

— Бих могъл, както много добре знаете. Но те имат право — ако действаме сега, ще загубим. Нека чуем какво ще ми кажат. Вече очакват отговора ми. Играта стана много интересна, нали? Та помислете си само: ние директно преговаряме със Съединените щати, Великобритания и Германия. Като че ли сме световна сила. — След това Вълка вдигна пръст, за да наложи тишина, докато набираше един номер. — Те очакват да им се обадя… — каза той като на себе си, после извиси глас в слушалката: — Всички ли слушате? Отсреща наистина всички бяха на линия. — Вече няма да говорим празни приказки, понеже времето за тях отдавна изтече. Ето моето решение: ще имате още два дни, до седем часа източноамериканско стандартно време, но… — Той млъкна за миг и заяви: — Цената току-що се удвои!

След което прекъсна връзката. Огледа хората си.

— Е, какво? Одобрявате ли или не? Знаете ли колко пари изкарах току-що за всички вас?

Вкупом започнаха да му ръкопляскат, отвред се посипаха поздрави.

Вълка ги остави да се нарадват на успеха през останалите часове от следобеда. Едва понасяше престорените им хвалебствия. Както и настойчивите им молби, едва прикрити под формата на делови предложения. Но тъй като го чакаха спешни ангажименти в Ню Йорк, той ги остави да се възхищават на къщата и на морския пейзаж, докато очакваха нежните създания.

— Дамите скоро ще са тук — обеща им той. — Манекенки и кралици на красотата от цял Ню Йорк. Казват, че били най-прелестните котенца в целия свят. Така че ще можете добре да се позабавлявате.

Всичко това, отново си каза той, се плаща с моите пари, с моята пот, с моя ум!

Настани се зад волана на своя лотос и пое направо по прекия път — по скоростната магистрала, прекосяваща Лонг Айланд. Стискаше здраво любимата си черна гумена топка, но накрая я остави на дясната седалка. Отново посегна към мобилния си телефон. Натисна няколко бутона. Кодът бе предаден по честотата на безжичната връзка. Някъде далеч се затвори една електрическа верига. А тя моментално възпламени съответния детонатор.

Макар вече да се бе отдалечил на значително разстояние, той успя да чуе грохота от страхотната експлозия, вдигнала масивната къща във въздуха. Повече не се нуждаеше от тях. Всъщност от никого нямаше нужда.

Замочит! Взривът бе пречупил всичките кости в техните ненужни, безполезни тела.

Отплата. Отмъщение.

Колко красиво звучи.