Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (39)

39.

Пак ме очакваше нощна смяна, затова се почувствах като че ли отново съм се завърнал в отдел „Убийства“. Освен това се озовах в познатия ми югоизточен квартал около Ню Джърси авеню, изпълнен предимно с бели дървени къщи, повечето от тях изоставени. Въпреки късния час около сцената на убийството вече се бе насъбрала тълпа, включително неколцина от местните бандити и невръстни хлапета с велосипеди.

Един мъж с ямайска шапка и сплъстена коса, застанал до жълтата полицейска лента, крещеше на ченгетата:

— Хей, чували ли сте таз музика? — Гласът му беше хрипкав, а общото впечатление, което създаваше, бе за някакъв смахнат. — Та харесва ли таз музика, а?

Сампсън ме пресрещна пред една от разнебитените къщи, за да ме съпроводи при влизането.

— Също като в добрите стари времена — поклати глава Джон. — Затова ли си дошъл, убиецо на дракони? Мъчи ли те носталгия по отминалите дни? Искаш да се върнеш в полицията на Вашингтон, а?

Кимнах и махнах с ръка наоколо.

— Да, всичко това наистина ми липсва. Кошмарните сцени на убийства посред нощ.

— Обзалагам се, че е така. На мен също биха ми липсвали.

Сградата, в която бе намерено тялото, беше обградена откъм фасадата, но за нас нямаше проблеми да влезем вътре. Просто защото въобще липсваше външна врата.

— Това е Алекс Крос — представи ме Сампсън на патрулния полицай, изпречил се пред зеещата врата. — Чувал ли си за него? Братко, това е самият Алекс Крос.

— Доктор Крос — козирува мъжът и се отдръпна, за да ни стори път да влезем.

— Отиде си — додаде Джон Сампсън, — но не е забравен.

След като влязохме вътре, сцената ми се стори до болка позната и тъжна. По коридорите заварихме купища боклуци, а вонята на развалена храна и урина беше непоносима. Може би вече бях отвикнал, защото повече от година не бях влизал в подобни убежища на плъхове и скитници.

Казаха ни, че тялото се намирало на най-горния етаж — третия, така че двамата със Сампсън поехме по стъпалата.

— Отвратителна дупка! — промърмори той.

— Да, знам. Припомних си очарованието им.

— Поне няма да е необходимо да се навираме в проклетия сутерен — добави Сампсън с все същия недоволен тон. — И така, защо си тук? Нещо не схващам твоята роля в това разследване.

— Ами просто защото ми липсваха разходките с теб. Оттогава никой вече не ме нарича Захарче.

— Аха, че феберейците нямат ли си прякори? И така, защо си тук, Захарче?

Сампсън и аз се добрахме до третия етаж. Навсякъде гъмжеше от вашингтонски полицейски униформи. Отново déja vu^[1]. Сложих си найлоновите ръкавици. Същото направи и Сампсън. Наистина ми липсваше работата с него. И сега, за добро или за зло, се чувствах като у дома си.

Спряхме пред втората врата вдясно, защото от нея изхвърча забързано един млад чернокож патрулен полицай. Беше притиснал ръка към устата си, а в дланта си стискаше бяла носна кърпа. Не се съмнявах, че следващата секунда щеше да повърне. Да, нещата не се бяха променили.

— Да се надяваме, че няма да оплеска сцената на местопрестъплението — отбеляза Сампсън. — Проклети новобранци!

Влязохме вътре.

— О, боже! — прошепнах аз. Бях се нагледал на десетки подобни сцени, докато работех в отдел „Убийства“, но така и не можах да привикна с тези ужасяващи гледки. Човек не може да забрави лесно подробностите, усещанията, миризмите и отвратителния вкус в устата си. — Той се е обадил първо на нас — обясних на Сампсън. — Затова сега съм тук.

— Кой е той? — попита ме бившият ми колега.

— Ти ми кажи — контрирах го аз.

Приближихме към тялото, което лежеше на дъсчения под. Млада жена, по-скоро тийнейджърка. Дребничка, доста красива. Напълно гола, с изключение на обувката с дебела подметка, която висеше от левия й крак. На десния имаше златна верижка около глезена. Ръцете й бяха завързани отзад на кръста й с някакъв кабел. В устата й бе натикана черна найлонова кесия.

Бях виждал вече подобни убийства, точно от този вид.

— Още една убита проститутка — въздъхна Сампсън. — Патрулните са я забелязали около южната страна на Капитолия. Представяла се е за осемнадесетгодишна, но не е изключено да се окаже по-млада. И така, защо си дошъл тук?

Стори ми се, че гърдите на момичето бяха изрязани чак до ребрата отдолу. Лицето й също бе срязано на няколко места. Пред очите ми сякаш се появи подробен списък на психопатичните поведенчески отклонения — такива, за които не можех да престана да мисля: изразена агресия (да се провери в базата данни), садизъм (да се провери в базата данни), сексуални извращения (да се провери в базата данни), грижливо планиран престъпен замисъл (да се провери в базата данни). Да се провери, да се провери…

— Джон, това е дело на Шейфър Невестулката. Върнал се е във Вашингтон. Но това не е най-лошата вест, макар че адски ми се иска да беше така.