Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (1)

1.

Полковник Джефри Шейфър обичаше новия си живот в Салвадор — третия по големина град в Бразилия, а според някои — и най-интригуващия. Тук наистина животът бе един безкраен празник.

Беше наел една луксозна вила с шест спални, от която се откриваше великолепен изглед към Гуарахуба Бийч. Сега прекарваше дните си там в блажена леност, отпивайки от кайпириня^[1] или от леденостудената бира Brahmas. Е, понякога ставаше от шезлонга, за да се пораздвижи с някоя и друга игра на тенис в клуба. А нощем полковник Шейфър — по-известен с прозвището си Невестулката — се връщаше към старите си занимания, преследвайки плячките си из мрачните, тесни и ветровите улички на Стария град. Психопатът вече бе изгубил броя на убийствата си в Бразилия, а в Салвадор за тях на никого не му пукаше, нито пък той ги броеше. В нито един вестник не се появи някакъв репортаж за изчезването на младите проститутки. Нямаше нито ред. Може би бе истина това, което се разправяше за местните жители: когато не се веселяха, репетираха за следващия купон.

Малко след два през нощта Шейфър се върна във вилата си с една млада и красива уличница. За себе си тя му бе споменала само, че се нарича Мария. С дивно красиво лице и зашеметяващо съблазнително бронзовокафяво тяло, необичайно развито за едно толкова младо момиче. Мария му бе признала, че е едва на тринадесет.

Невестулката си откъсна голям банан от едно от дърветата в двора. По това време на годината можеше да избира сред кокосовите орехи, гуавата, мангото и пинята или захарната ябълка. И докато държеше свежия плод, той си помисли, че в Салвадор винаги се намира нещо узряло, очакващо някой да го откъсне. Тук бе истински рай. Или е ад, а пък аз съм дяволът, помисли си Шейфър и се подсмихна, безкрайно доволен от себе си.

— Това е за теб, Мария — рече той, докато й подаваше банана. — Ще ни свърши добра работа.

Момичето се усмихна разбиращо, а Невестулката се вгледа в очите й — какви съвършени кафяви очи. И всичко това е мое: очите, устните, гърдите и.

В следващия миг обаче вниманието му бе привлечено от една дребна маймунка, от онези, с каквито бе пълно в Бразилия. Местните жители ги наричаха „мико“. Животинчето се опитваше да се промъкне във вилата през полуотворения прозорец.

— Махай се оттам, копеле крадливо! — изкрещя той. — Хуан! Изгони тази дребна маймуна!

Тогава храстите пред прозореца внезапно се размърдаха и трима мъже скочиха върху него. Полицията! — бе първата му мисъл. — Сигурно са американци. Алекс Крос?

Ченгетата едва не го смазаха с телата си, със силните си ръце. Цапардосаха го с бейзболна бухалка. Или може би с парче от водопроводна тръба. Във всеки случай с нещо доста тежко, което се стовари с все сила по тила му и той мигом рухна в безсъзнание на тревата.

— Заловихме го. Пипнахме Невестулката още от първия опит. При това съвсем не ни затрудни — обади се единият от нападателите. — Внесете го вътре.

После се извърна към красивото момиче, което бе смъртно изплашено. И с пълно право.

— Добра работа свърши, Мария. Ти ни доведе до него. — Сетне заповяда на един от хората си: — Очисти я.

Самотен изстрел разтресе тишината в предния двор на вилата. Но в Салвадор никой нищо не разбра, пък и от такива драми не се интересуваха.