Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (103)

103.

Ако аз бях Вълка, непременно бих избрал Цюрих като предпочитано място за живеене. Цюрих е красив, удивително чист град на брега на едно езеро — Цюрих — зее, — с чудесни сенчести места под дърветата около бреговете му, с алеи, извиващи се покрай тях, със свеж планински въздух, който си струва да вдишваш с пълни гърди. Когато пристигнах, над града бе надвиснала буря и въздухът ухаеше на озон. Фасадите на повечето сгради бяха в светли тонове, бели или пясъчножълти, а някои от тях бяха украсени с швейцарските знамена, които плющяха на буйния вятър, връхлитащ откъм езерото.

Докато влизах в града, забелязах тролеите с тежките кабели над тях — силата на традицията. Но още повече ме впечатлиха кравите от фибростъкло в естествена големина на фона на алпийски пейзажи, които веднага ми напомниха за кравата Му — любимата играчка на Алекс младши. Какво щях да правя с него — какво въобще можех да направя…

Цюрихската банка се помещаваше в сграда от шестдесетте години, разположена много близо до езерото. Отвън ме посрещна Санди Грийнбърг. Беше облечена в сив костюм, с черна чанта, чиято дръжка висеше през рамото й. Изглеждаше така, сякаш и тя работеше в тази банка, а не в Интерпол.

— Друг път идвал ли си в Цюрих, Алекс? — попита ме Санди, след като ме прегърна и ме целуна по двете бузи.

— Никога. Когато бях на десет или единадесет години, ми подариха едно от онези техни сгъваеми ножчета, дето служат за много неща.

— Алекс, на всяка цена трябва да хапнем в някой местен ресторант, обещай ми. А сега да влизаме вътре. Те ни очакват, а тук, в Цюрих, не обичат да чакат. Особено банкерите.

В цюрихската банка всичко изглеждаше подредено с много вкус и, разбира се, с ужасно много пари. Повърхности, полирани до блясък, навсякъде чудесно подбрани дървени ламперии по стените, а по подовете — нито едно петънце. Блестеше от чистота като в операционна зала. Залата с касиерите бе облицована с полирани каменни плочи, а по стените и тук изобилстваше от дървени ламперии. Самите касиери действаха много ефективно, като истински професионалисти, и си шепнеха един на друг. В декорациите на банката не се наблягаше на търговските символи, а по-скоро на творбите на модерното изкуство. Струва ми се, че схванах основния замисъл: изкуството бе символът на банката.

— Цюрих винаги е бил привлекателен център за артистичните хора — обясни ми Санди, без да шепнеше. — Тук се е появило движението Дада^[1]. Вагнер, Щраус, Юнг — те всички са живели и творили в Цюрих.

— Джеймс Джойс е написал „Одисей“ в Цюрих — добавих аз и й намигнах.

Санди се засмя:

— О, бях забравила, че си заклет интелектуалец!

Швейцарските охранители ни съпроводиха чак до вратата на кабинета на директора на банката, с внушително, но стилно обзавеждане. И блестящ от чистота. Върху попивателната на директора се виждаше само една папка. Всичко останало бе отстранено и прибрано някъде по шкафовете.

Санди се ръкува с господин Делмар Померой и веднага след това му връчи един плик.

— Това е писмена гаранция — обясни му тя. — Ето номера на банковата сметка: 616479Q.

— Всичко е надлежно уредено — отвърна й хер Померой.

И това беше! После един от банковите служители, отговарящ за трансакциите по тези сметки, ни донесе банковото досие, съдържащо цялото движение на авоарите, постъпващи и напускащи в банковата сметка с кодиран номер 616479Q. Дотук със сигурността и секретността на швейцарските банки.

Всичко е надлежно уредено.