Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (120)

120.

Ние победихме!

На следващата сутрин отлетях обратно към Куонтико с хеликоптера „Бел“, придружаван от Нед Махони и още няколко души от неговия чудесен екип. Всички отпразнувахме победата си над Вълка, когато се събрахме в главната квартира в Куонтико. На мен обаче ми се искаше час по-скоро да се прибера у дома. Бях предупредил мама Нана да не пуска децата на училище, за да мога да отпразнувам тази победа сред най-близките си.

Почувствах се облекчен едва след като изминах с колата по-голямата част от разстоянието от Куонтико до Вашингтон. Когато най-после спрях колата пред нашата къща, започнах да се чувствам почти като нормален човек. Или поне донякъде заприличвах на себе си. Но странно… защо никой не излезе да ме посрещне на верандата. Нито Нана, нито хлапетата бяха разбрали, че съм си дошъл. Реших да се възползвам от това и да ги изненадам.

Ние победихме!

Предната врата не бе заключена. Влязох вътре. Няколко лампи светеха, но не се виждаше жива душа. Да не би пък да са решили да ме изненадат?

Прокраднах се до кухнята, пристъпвайки съвсем тихо на пръсти. Лампите светеха, на масата бяха подредени чиниите и приборите за хранене, но и там нямаше жива душа.

Крайно озадачаващо. Дори плашещо. Само котката Роузи се измъкна отнякъде, довлече се до мен и се отърка в крака ми.

Най-после не издържах и се провикнах:

— Върнах се! Татко е у дома. Къде сте всички? Войната свърши и аз се прибрах при вас.

Изтичах на горния етаж, ала и там не заварих никого. Проверих, да не би да са ми оставили някаква бележка. Нищо.

Забързано се спуснах отново на долния етаж. Огледах отзад, откъм двора, после излязох пред къщата на Пета улица и се заозъртах. Никъде не се виждаше жива душа. Къде може да са се дянали Нана и децата? Нали знаеха, че си идвам?

Отново влязох вътре и позвъних на няколко места, където можеха да се намират. Нана почти винаги ми оставяше бележки, ако излизаше някъде с хлапетата, дори да бе само за час-два.

Внезапно ми прилоша. Изчаках още около час и половина, преди да се свържа с някои от колегите в Хувър Билдинг, като започнах с Тони Удс от директорския етаж. Междувременно отново огледах всичко отвън около къщата, но не открих нищо подозрително.

Пристигна екип от нашата техническа служба и малко след това един от тях ме потърси в кухнята:

— В градината има отпечатъци от обувки, вероятно мъжки. Открихме още, че наскоро в къщата е внесена кал. Може да са били някакви доставчици по домовете, но поне едно е сигурно: следите са пресни.

Това бе всичко, което успяха да открият през този следобед. Никаква друга следа, никаква улика.

Сампсън и Били се отбиха привечер при мен. Седяхме заедно и чакахме поне някой да позвъни по телефона, да се появи на прага или каквото и да е. Стига да ми вдъхнеше някаква надежда. Но нито телефонът звънна, нито някой потропа на входната врата. Нищо не се случи до два през нощта. Накрая Сампсън си тръгна. След още десетина минути Били също ме напусна.

Останах буден през цялата нощ, но нямаше никаква вест от Нана и децата. Говорих с Джамила по мобилния телефон и това малко ме поуспокои. Но вече никой не можеше да ми помогне.

Рано на следващата утрин стоях пред входната врата, с очи, зачервени от безсънната нощ, и се взирах из улицата. Осъзнах, че това винаги е бил най-ужасният ми страх — да съм сам, без нито един близък, докато тези, които най-много обичам, са в опасност.

Ние загубихме.