Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (67)

67.

— Нищо не се е случило, Алекс, успокой се. Може би засега той само блъфира, да се надяваме, че е така. А сега се облечи и слез долу във фоайето, ще те водя на закуска вкъщи. Жена ми иска да я запозная с теб. Пък и ти се нуждаеш от малко разведряване, както всички нас.

Как бих могъл да откажа? Особено след цялото това напрежение, на което бяхме подложени през последните дни. И така, след половин час вече пътувах с волвото на Мартин към Батърси. По пътя той се опита да ме подготви за срещата, която ме очакваше. Разказа ми и за семейството си. И двамата носехме в нас пейджърите си, но никой повече не искаше да говори нито за Вълка, нито за заплахите му. Или поне не и по времето на предстоящото ми гостуване в дома на Мартин.

— Жена ми е чехкиня. Казва се Клара Черноховска, родена е в Прага, но вече е станала истинска англичанка. С удоволствие слуша състави, като „Върджин“ и XFM, а освен това не пропуска всички токшоута по Би Би Си. Настояваше тази сутрин да те поканим на закуска. Иска нещо да ти покаже, надявам се, че ще ти хареса.

И аз на това се надявах. Щастливо усмихнат, по пътя дотам Мартин не престана да ми разказва как живее неговото семейство.

— Хана е най-голямото ни дете. Можеш ли сега да познаеш кой кръщава новородените в рода, ако ти изброя имената им: Даниела и Йозеф. Що за име е това, а? Работата е там, че Хана е влюбена в Трини и Сузана от телевизионния сериал „Какво не бива да носим“. Всичко ще ти се изясни, като ти спомена, че тя все пак е още само на четиринадесет години. Второто ми дете — Даниела, наричаме я за по-кратко Дани — играе хокей в Батърси Парк, въпреки че много обича и балета. Докато Йозеф, или Джо — както още го наричаме, — е луд по футбола, скейтборда си и плейстейшъна. Това в общи линии обхваща всичко, с което се отличава нашето семейство. О, да, щях да забравя! Споменах ли ти на тръгване, че тази сутрин те очаква чешка закуска?

Няколко минути по-късно пристигнахме в Батърси. Къщата на Мартин Лодж се оказа с червени тухли, във викториански стил, с покрив с масивни каменни плочи и просторна градина. Много приятно и отлично подредено място, чудесно за почивка и усамотяване. Градината бе изпъстрена с много цветя. Личеше си, че бе много добре поддържана, и това от пръв поглед подсказваше, че някой тук много държи на нея.

Цялото семейство ни очакваше във всекидневната, където храната току-що бе сервирана. Представен бях официално на всички посрещачи, включително и на котката със страшното име Тигър. Още с влизането си се почувствах добре приет в този дом. Но същевременно почувствах колко много ми липсва моето семейство — за миг остра болка прониза сърцето ми.

Клара, съпругата на Мартин, се зае да ми обяснява всичко за закуската, сочейки към чиниите, старателно подредени на страничната дъска за сервиране:

— Ето това, Алекс, са „колаче“, или сладкиши с пълнеж от сметана и сирене. Следват „ролики“ — кифли под формата на руло. До тях е каната с „турка“ — така ние в Чехия наричаме турското кафе. И накрая те очакват моите „парек“. Това са два вида наденички, много вкусни, за които с гордост мога да призная, че са мой специалитет.

Погледна към по-голямата си дъщеря Хана, която много приличаше и на майка си, но бе унаследила и някои черти от баща си. Беше висока, слаба, с мило и красиво лице, но имаше орловия нос на Мартин.

Хана ми се усмихна. Но Клара продължи да ме разпитва:

— А какви яйца предпочита нашият гост? Можем да ви предложим няколко варианта: „вейце на мекко“ или „мичана вейце“, но може и „смажена вейце“. Което означава: на очи, бъркани или само варени. Или предпочитате „омелета“?

Свих рамене, а накрая реших:

— Нека бъдат бъркани. Или както е по вашему „мичана вейце“.

— Отличен избор — кимна Клара. — И много добре го каза на чешки. Явно нашият гост е роден полиглот.

— А това какво е? — запитах аз. — Това ли са яйцата, които поръчах?

— Не съвсем — засмя се Хана. — Това са най-обикновени бъркани яйца, но в комбинация с „ролики“ и „парек“.

— Да, руло и наденички — побързах да преведа имената им, а момичетата ме удостоиха с ръкопляскалия за отличното усвояване на майчиния им език.

Така неусетно измина следващият час. Цялата обстановка бе толкова приятна, че въобще не ми се тръгваше. Накрая Клара ме попита как живея в Америка, като спомена, че много обичала да чете романи от американски автори. Допадали й предимно трилъри, като написаните от последния лауреат на наградата „Пулицър“ Върнън Год Литъл. Призна ми, че за нея той бил безкрайно забавен, а освен това успял да долови и пресъздаде налудничавото в американския начин на живот, така както Гюнтер Грас сторил с Германия чрез романа си „Тенекиеният барабан“.

Накрая завърши с думите:

— Непременно трябва да ги прочетеш тези книги, Алекс.

— Няма да забравя препоръките ти — обещах й аз.

Едва към края на закуската децата ми признаха, че имената на това, което ни бе сервирано тази сутрин, били единствените думи, които знаели на чешки. А после прилежно се заеха да разтребват масата.

— Забравих да кажа, че знаем още нещо. „Ту вейце йесоу хнусни“ — избъбри Йозеф, или Джо, както всички наричаха осемгодишното момче.

— Какво все пак означава това? — попитах аз.

— Значи, че тези яйца са много големи — обясни ми Джо и се засмя като всяко малко момче, зарадвано от поредната си шега.