Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (121)

121.

Имейлът се получи чак на петия ден. Едва събрах сили да издържа и да го дочета до края му. Искаше ми се да скъсам на парченца листа, на който ми го донесоха разпечатан. Там пишеше:

Изненада, скъпо момче!

Всъщност съвсем не съм чак толкова жестока или безсърдечна личност, колкото си мислиш. Истински жестоките и неразумни личности, тези, от които всички би трябвало да се боим, живеят най-вече в твоите Съединени щати и в Западна Европа. Парите, които сега притежавам, ще помогнат да ги спрем, да обуздая безумната им алчност. Можеш ли да повярваш на това? Ще трябва да повярваш. Пък и защо не? Защо не, по дяволите?

Благодаря ти за всичко, което стори за мен и за Хана, Даниела и Йозеф. Задължени сме ти, а аз винаги си плащам дълговете. За мен ти си едно нищожество и нищо повече. Семейството ти ще се върне днес, така че ще бъдем квит. Никога повече обаче няма да ме видиш. Нито пък аз искам да те виждам. Защото ако се видим, ти ще трябва да умреш. Обещавам ти, че ще спазя думата си. Както винаги.

Клара Черноховска, Вълка