Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (109)

109.

Всичко, с което той разполагаше, бе само едно късче от мозайката, неговото парченце от пъзела, неговата роля в тази ужасна мисия. Но това беше повече от достатъчно. Бари Нафис знаеше, че се предвижда полицейска акция в това имение във Вилфранш сюр Мер и че до един час хората там ще загинат, включително неговите приятели и онова момиче, с което спеше напоследък — една манекенка от Хамбург. Радост за окото, но доста скъпа.

Екипите от френската армия и полиция вече бяха завзели имението. А сега бе ред на Бари да се залови за работа, да изпълни своя ангажимент. Той не проумяваше за какво бе всичко това, знаеше само, че трябва да бъде свършено.

Когато зави по магистралата D-125, му се стори, че вече е закъснял прекалено много. Но нали бе получил стриктни заповеди. Очевидно някой бе предвидил всичко, което би могло да се случи.

Вълка беше наясно какво предстоеше — той имаше очи дори на гърба си, нищо не оставаше скрито за него!

Това бе всичко, което Бари Нафис знаеше — и само това го интересуваше. Бяха му платили предварително, въпреки че това нямаше кой знае какъв смисъл за него и дори му бе доста неприятно. Защо трябваше да бъдат избити и осакатени толкова много хора?

Преди половин час той бе получил от голямата къща уговорения сигнал по радиочестотата — това бе позвъняването, което го бе събудило, докато спеше в своята хотелска стая.

Мигом скочи от леглото, облече се, после се втурна към предварително уговорената позиция откъм северния край на имението. Опита се да не мисли за своите приятели и за любовницата си, която сега се намираше вътре в къщата. Може би пък все някак си щеше да оцелее…

Но сега дори и това вече нямаше значение. Нямаше как да се противопостави на Вълка заради някакво си момиче. Бари се затича покрай дърветата и гъстите храсталаци. На рамото си носеше преносимия гранатомет, от онези, които използваха за зенитна защита. На пръв поглед това оръжие, конструирано специално за изстрелване на ракети, наистина изглеждаше много неугледно. Дълго бе метър и петдесет, тежеше малко над шестнадесет килограма. Но пък беше чудесно балансирано, снабдено с приклад като на пушка и оптически мерник. Стреляше с ракети „Стингър“, модел FIM-92A. Зад него в храстите бяха заели позиции още двама оператори. На всеки от тях бе възложена само по една дребна частица от общия замисъл — техният дял от цялото дело.

Тримата професионални убийци бяха готови всеки момент да пристъпят към действие. Кой знае, в този миг може би не само той, но и останалите двама се измъчваха от същите опасения?

Всичко се свеждаше до залагането на капан на полицията.

Ужасяващ смъртоносен капан за всички в онази голяма къща. Полицаите също щяха да бъдат убити. Каква адска бъркотия!

Когато най-после зае окончателната си позиция, разположена само на петстотин метра от дома, Бари намести неудобния тръбовиден гранатомет на рамото си. С дясната си ръка хвана приклада и нагласи цевта. Държеше го като най-обикновена пушка.

Лесно улови мишената на мерника си. Всъщност едва ли можеше да пропусне такъв значителен обект. После зачака последната команда, която трябваше да чуе през слушалките.

Господи, никак не му се искаше да се стига дотук! Представяше си съвсем ясно онова съблазнително момиче от Хамбург. Името й бе Джери. Толкова бе сладка, ослепителна, толкова съвършено бе тялото й… Той чакаше, надявайки се този проклет сигнал въобще да не стигне до него. Заради Джери, заради всичките онези, които сега са там вътре!

Но ето че дойде! Електронен. Безличен като погребение на някой безименен странник. Под формата на свистящ звук, пронизал ушите му: два пъти късо, един път дълго.

Той пое дълбоко дъх, после бавно въздъхна. Сетне, поуспокоен, натисна спусъка.

Бари усети лекото ритане на гранатомета, но доста по-слабо, отколкото бе при пушките.

Зарядът, скрит в ракетата, се възпламени. Първата степен изтласка ракетата само на около десетина метра, откъдето вече бе безопасно да се задейства двигателят на втората степен.

Очите му проследиха следата от изгорелите газове, оставащи след изстрелването на ракетата, работеща с твърдо гориво. „Стингър“-ът пое своя път към целта. Наоколо се разнесе глух рев, докато снарядът се ускоряваше до две хиляди и четиристотин километра в час.

Дано оцелееш, Джери!

„Стингър“-ът се заби в широката стена на къщата. Почти безупречно попадение.

А в това време Бари Нафис бе зает с презареждането за втория изстрел.