Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (7)

7.

След посещението ми при Алекс в Сиатъл взех полета на юг към Сан Франциско, за да прекарам известно време в компанията на Джамила Хюз, инспектор към отдел „Убийства“ от местното полицейско управление. Двамата се срещахме редовно от една година насам. Джам ми липсваше и имах нужда да бъда с нея. Тя умееше да повдига духа ми.

През повечето време от пътуването слушах чудесните вокали на Ерика Баду, а после и на Келвин Ричардсън. Те също умееха да ме настройват оптимистично. Дори бяха още по-добри.

Щом самолетът се приближи до Сан Франциско, имахме възможността да се насладим на удивително ясната гледка на моста Голдън Гейт и на небостъргачите, извисяващи се в небето. Забелязах познатите ми силуети на Ембаркадеро и Транс Америка, след което престанах да се взирам в очертанията на града. Нямах търпение да видя Джам. Бяхме се сближили, откакто заедно разследвахме едно убийство. Единственият проблем беше, че живеехме на две различни крайбрежия. Харесвахме градовете и работата си, та все още не бяхме измислили как ще се справим с този проблем.

От друга страна, се чувствахме прекрасно, когато бяхме заедно. Видях искрената радост, изписана върху лицето на Джамила, щом я зърнах край изхода на терминала в международното летище в Сан Франциско. Бе застанала пред Норт Бийч Дели, усмихната, размахваше ръце високо над главата си и подскачаше. Тя винаги излъчваше такава заразителна жизненост.

Усмихнах й се. Почувствах се по-добре, още щом я зърнах, винаги така ми действаше. Днес бе с кожено яке, светлосиня тениска и черни джинси. Вероятно бе тръгнала за летището направо от работата. Ала дори и тъй изглеждаше чудесно.

Беше си сложила червило, а също и парфюм, както разбрах малко по-късно, когато я обгърнах с двете си ръце.

— Толкова ми липсваше — прошепнах й аз.

— Тогава ме дръж по-здраво, прегръщай ме, целувай ме — отвръщаше ми тя. Сетне попита: — Как е момчето ти?

— Вече е пораснал, станал е по-умен и по-забавен. Наистина е прекрасно дете. Обичам го това малко хлапе. Той вече ми липсва, Джамила.

— Зная, че ти липсва, бебче. А сега ме прегърни както само ти умееш.

Вдигнах Джам от пода и я завъртях около себе си. Макар да бе висока метър и шестдесет и два и да не бе от най-слабите, с лекота я задържах в прегръдката си. Забелязах, че хората наоколо ни гледаха и повечето от тях се усмихваха. Пък и защо да не се усмихват?

В този момент мъж и жена в черни костюми се приближиха към нас. Какво означаваше това?

Жената протегна значката си, за да видя отблизо: ФБР.

О, не. Не! Само това не.