Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (52)

52.

Оказа се обаче, че загадките, на които се натъквах през този ден, още не бяха свършили.

Край сградата отвън се бе насъбрала тълпа, така че бях принуден с лакти да си пробивам път през нея. И точно в най-гъстата навалица чух как някой ме извика:

— Доктор Крос!

Кой бе този, който знаеше името ми тук, в този затънтен квартал на Ню Йорк?

Едно дребно хлапе със загоряло лице, облечено с червено яке, ми махна с ръка, за да го забележа в тълпата.

— Доктор Крос, ела тук! Доктор Алекс Крос! Трябва да ти предам нещо, човече.

Приближих се до момчето, което вероятно още не бе навършило дванадесет години, и се наведох, за да го чуя по-добре.

— Откъде знаеш името ми?

А то само поклати глава и предпазливо отстъпи крачка назад.

— Бяхте предупредени, човече — избъбри хлапето. — Бяхте предупредени от Вълка!

Веднага щом изрече тези думи, аз сграбчих с една ръка косата му, а с другата — якето му, и го вдигнах заплашително над земята.

Целият почервенял, в първите секунди слабичкият хлапак едва можа да си поеме дъх. После размаха крака във въздуха и отчаяно закрещя:

— Хей, за нищо не съм виновен. Само ми платиха да ти предам това съобщение. Мамка му, пусни ме! Един тип ми даде цяла стотачка. Аз съм само един пратеник, човече. Някакъв англичанин ми рече, че ти си бил доктор Алекс Крос.

Когато го пуснах, пратеникът ме изгледа изпод вежди:

— Само че хич не ми приличаш на лекар.