Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (86)

86.

Веднага след като пристигнах в префектурата, Мартин Лодж ме извика при себе си.

— Да тръгваме! — рече и ми даде знак да го последвам.

— Какво, къде ще ходим? — Погледнах часовника си — нещо, което напоследък ми се налагаше да правя почти през всеки две минути. Вече бе станало десет и двадесет и пет.

— След малко започва акцията. Оказа се, че онова убежище на терористи, за което ти е съобщил руснакът, е истинско.

Двамата с Мартин се забързахме по стъпалата нагоре към залата на антикризисния център. Моят добър познат Етиен Марто ни посрещна и ни поведе към редицата от монитори, за да проследим развоя на атаката. Напоследък, за разнообразие, всичко се развиваше с невероятна бързина. Може би твърде бързо, но нямахме избор.

— Те са напълно уверени, Алекс, че са попаднали на вярна следа — рече Марто. — Акцията вече е координирана с електроразпределителната компания. От там ще прекъснат тока в цялото предградие и тогава нашите хора ще нахлуят вътре.

Докато той продължаваше с обясненията си, аз само кимах мълчаливо, без да откъсвам очи от екраните пред нас. Ролята на зрител бе малко необичайна за мен. И точно тогава нападението започна! Френските войници се появиха буквално отвсякъде в групи от по десетина, за да атакуват обекта. Бяха снабдени със специалните защитни костюми РАИД^[1]. Всички държаха в ръце автоматични пушки от най-новите модели.

Войниците се втурнаха в една малка къща, която отдалеч поне изглеждаше напълно безобидна. За секунди изкъртиха външната врата с прикладите си.

Тогава се появи един Ю Би Ел — френският вариант на нашите американски джипове „Хамър“ с усилена предна броня. Дървената порта в задния двор рухна още при първия натиск, а от джипа изскочи още едно отделение френски войници.

— Е, струва ми се, че вече видяхме достатъчно — обърнах се аз към Мартин. — Тези РАИД отряди винаги ли са толкова добри в акциите си?

— Да, много са опитни и затова все ги изпращат там, където трябва да сеят разрушения и смърт.

Двама полицаи с микрофони и камери се появиха зад предната редица от войници, за да ни осигурят по-добри възможности да виждаме и чуваме всичко от залата с мониторите. Забелязахме как войниците избиха още една междинна врата. Отвътре започнаха да стрелят, но огънят отвън беше много по-гъст и унищожителен.

Някой от укриващите се в къщата нададе ужасен писък. После се чу тежкото падане на нечие тяло на дъсчения под.

Двама въоръжени мъже само по бельо изскочиха от тесния коридор. Застреляха ги още на прага, преди дори да успеят да гъкнат.

След тях се показа някаква полугола жена с пистолет в ръка. Веднага я пронизаха с куршум в шията.

— Не бива да избиват всички — промърморих аз пред монитора.

Над къщата се появи полицейски хеликоптер и увисна над покрива. След малко обаче кацна предпазливо в задния двор и от него изскочиха още въоръжени до зъби командоси, всичките с черни маски и камуфлажни костюми. Вътре войниците от предния атакуващ отряд проникнаха чак до спалнята и заловиха един мъж, който лежеше върху походно легло. Слава богу, поне него опазиха жив.

Останалите терористи вдигнаха ръце и се предадоха.

Прозвучаха нови откоси от автоматите, този път извън обсега на камерите.

Един от заподозрените прекоси хола, притиснал дулото на пистолета към главата си. Изглеждаше по-възрастен от другите. Нима това бе Вълка? Възможно ли бе най-после да са го издебнали? Някакъв полицай се извърна и се ухили пред камерата, сякаш бе статист от приключенски филм. Атаката очевидно приключи с пълен успех — бърза, изненадваща и безкомпромисна. Поне четирима от укриващите се в къщата терористи бяха заловени живи.

Сега не ни оставаше друго, освен да очакваме с нетърпение следващите събития. Камерите, отразяващи нападението отвън, вече бяха изключени. Изчакахме още малко.

Най-после, някъде към три следобед, един армейски полковник се появи в залата на антикризисния център. Всички места бяха заети, не остана нито един свободен стол. Тегнещото в залата напрежение бе станало непоносимо.

— Успяхме да идентифицираме задържаните — започна полковникът. — Разбира се, първите ни усилия бяха насочени към тези, които заловихме живи. Единият се оказа от Иран, вторият — от Саудитска Арабия, третият е мароканец, а последните двама са египтяни. Всички са били членове на една терористична клетка от Ал Кайда. Знаем кои са те. Но е доста съмнително, че сме заловили Вълка. Също толкова съмнително е, че тези терористи са свързани със заплахата за Париж. Съжалявам, че се налага да ви разочаровам, особено след като толкова дълго чакахте. Направихме всичко, което бе по силите ни. Но чудовището остава с една крачка пред нас. Съжалявам.